Брукевал имаше всички черти на мъжете от Клана, с които беше живяла като малка, и притежаваше тяхната красота. Тя дори почувства леко привличане към него. Чувстваше се толкова замаяна. Определено нямаше да пие повече барма. Топлата й усмивка бе в синхрон с вътрешната й нагласа, но на него му се стори, че и тя е срамежлива — свенливо гледаше в земята. Брукевал не беше свикнал жените да реагират на присъствието му толкова топло, особено пък красиви жени като тази — жената на стройния му и привлекателен братовчед.
— Мислех, че ще искаш купа от бармата на Ларамар — каза той. — Толкова много хора имаше наоколо и всички искаха да говорят с теб, но никой не се сети, че сигурно си жадна.
— Благодаря ти. Наистина съм жадна, но не мога да пия повече. Вече изпих доста и сега ми се вие свят — и Айла го дари с лъчезарната си, неустоима усмивка.
Брукевал беше до такава степен омагьосан от нея, че чак затаи дъх от вълнение. Цяла вечер искаше да се запознае с нея, но го беше срам да я доближи. Обикновено красивите жени го отбягваха. Със златистата си коса, в която играеха отблясъците на огъня, със стегнатото си и невероятно красиво тяло, с чуждестранните си черти, които й придаваха екзотичен вид, за него тя беше най-красивата жена на света.
— Искаш ли нещо друго за пиене? — попита Брукевал, като се усмихна глуповато по момчешки. Не беше очаквал да се държи с него толкова открито и приятелски.
— Махай се, Брукевал. Аз дойдох пръв тук — намеси се Харезал, който изведнъж бе станал сериозен. Беше видял как тя се усмихва на Брукевал, а самият той се бе старал цяла вечер да я съблазни или поне да изкопчи от нея обещание, че ще се срещнат насаме някой път.
Малцина мъже биха се осмелили да привлекат вниманието на жената на Джондалар, но Харезал беше дошъл от една отдалечена пещера в Деветата пещера само преди година. Беше няколко години по-млад от Джондалар и дори не беше навършил пълнолетие, когато двамата братя бяха заминали на своето пътешествие, и не беше запознат с репутацията на високия мъж като всеобщ любимец на жените. Едва сега беше научил, че Джондалар е имал брат, но за Брукевал беше чувал най-различни клюки.
— Нали не мислиш, че Айла ще прояви интерес към човек, чиято майка е била наполовина плоскоглава? — попита Харезал.
Хората зяпнаха от изненада и изведнъж всички млъкнаха. Никой не беше изричал подобни подмятания по адрес на Брукевал от години. Лицето му се изкриви от омраза. Айла бе потресена от промяната. Беше виждала подобна ярост у мъжете от Клана и преди, затова се уплаши.
Но това не беше първият път, когато се подиграваха на Брукевал. Той самият се бе почувствал силно засегнат, когато си направиха тъпата шега с Айла. Брукевал също беше ставал жертва на подобни подлости, ето защо веднага му се прииска да й се притече на помощ и да я защити. И когато видя как тя гордо се изправи и обърна гръб на Марона и приятелките й, мъжът се просълзи. Направо си изгуби ума по нея.
По-късно, макар и да изгаряше от желание да я заговори, мъчително се колебаеше и все не се решаваше да се представи. Жените невинаги откликваха на желанията му и той предпочиташе да й се любува отдалеч, отколкото да види как го гледа с отвращение, както му се беше случвало неведнъж. Но след като я съзерцава известно време, най-накрая се реши. И тогава тя реагира толкова мило! Очевидно присъствието му й беше приятно. Усмивката й беше така топла и любезна, че тя стана дори още по-красива и ослепителна.
Когато множеството утихна след думите на Харезал, Брукевал видя как Джондалар застана зад Айла, готов да я защити. Изведнъж почувства завист. Винаги беше завиждал на братовчед си за по-високия ръст. Макар че Джондалар никога не се беше заяждал с него и дори неведнъж и дваж беше заставал на негова страна, на Брукевал му се струваше, че той го прави no-скоро от съжаление.
И ето, че сега се беше завърнал у дома с тази красива жена, на която всички се възхищаваха. Защо на някои хора толкова им вървеше?
Но блясъкът в очите му беше разтревожил Айла. Тя не беше виждала подобна физиономия, откакто напусна Клана. Напомни й за Брод, сина на Брун, който често я беше гледал по същия начин. Въпреки че Брукевал не бе ядосан на нея, тя потръпна при неприятния спомен и поиска да се махне по-далеч. Обърна се към Джондалар:
— Да си вървим. Уморена съм — каза на езика на мамутоите. Всъщност наистина беше много изморена и изтощена. Тъкмо се бяха върнали от дълго и трудно пътешествие и се бяха случили толкова много неща, та направо не й се вярваше, че са пристигнали в същия ден. Притеснението от срещата със семейството на Джондалар, тъгата от смъртта на Тонолан, положението, в което я беше поставила Марона, вълнението от запознанството с толкова много хора от тази голяма пещера, а сега и Брукевал… Беше прекалено много за един ден.