Джондалар се намръщи:
— Надявам се да не е по моя вина. Достатъчно съм виновен, че я оставих на произвола на съдбата. Ще ми е много мъчно, ако заради мен не може да си намери съпруг.
— Защо мислиш така?
— Нали каза, че щом аз не съм я поискал, сигурно и другите мъже…
— Другите мъже може отново да я погледнат. Ако на тях не им е харесала, каква е твоята вина?
— Ами… ъ-ъ…
— Имаш вина, че си заминал, без да й кажеш. Сигурна съм, че го е преживяла много тежко. Но е имала пет години да намери някой друг, при положение че е била толкова желана. Щом не е могла да открие друг, вината не е твоя, Джондалар.
Той помисли и кимна.
— Права си — каза и продължи да се съблича. — Хайде да си лягаме. Утре сутринта всичко ще се оправи.
Русокосата жена се сви под топлите и меки кожи. Тогава я обзе друга мисъл:
— Ако Марона е толкова добра в „доставянето на наслада“, защо тогава няма деца?
— Май че си права за дара на Дони да се правят деца… Ама май си права! Тя няма никакви деца.
— Хайде завий ни по-бързо, студено е! — прошепна му тя.
Той бързо се мушна под завивките и се притисна до нея.
— Това може да е причината, поради която не е намерила друг съпруг — продължи Джондалар. — Когато един мъж реши да се ожени, той обикновено иска жената да му роди деца. Щом Марона се е омъжила и не е могла да има деца, сигурно затова не е била толкова желана.
— Би било голям срам. — Айла неочаквано изпита съчувствие. Самата тя много искаше да има деца. Искаше да има бебе още, откакто видя как Иза роди Уба. Брод я беше насилил, но иначе нямаше да бъде заченат нов живот.
Тогава не го знаеше, но щом видя сина й, го разбра. Кланът на Брун никога не беше виждал дете като нейното. И тъй като рожбата й съвсем не приличаше на нея, а по-скоро на другите, членовете на племето си мислеха, че то е уродливо. Но тя разбра, че е със смесена кръв. Момчето имаше някои от нейните черти и някои от техните. Тогава изведнъж я осени прозрението, че когато един мъж пъхне органа си в мястото, от което излизат бебетата, по някакъв начин се поставя началото на нов живот. Нито Кланът, нито народът на Джондалар споделяха това виждане, но Айла беше убедена, че е така.
Легнала до Джондалар и съсредоточена върху мисълта, че в момента носи неговото бебе в утробата си, Айла почувства жалост към жената, която го беше изгубила завинаги и по всяка вероятност не можеше да има деца. Дали наистина имаше право да обвинява Марона за чувствата й? Как би се чувствала самата тя, ако беше загубила Джондалар? При тази мисъл очите й се насълзиха. По тялото й се разляха приятна топлина и спокойствие, че съдбата я е пощадила.
Номерът с дрехите обаче си беше коварен и нещата можеха да се влошат. Айла не можеше лесно да го преглътне и да го забрави. Макар и да изпитваше симпатии към Марона, не беше задължена да я харесва. А и Брукевал… Подобният му на хората от Клана външен вид я накара да се държи твърде приятелски с него, но сега вече щеше да бъде нащрек.
Джондалар я държа в прегръдките си, докато не видя, че е заспала. После затвори очи м също заспа. Но Айла се събуди посред нощ, за да се облекчи. Вълчо тихо я последва до нощния кош до външната врата. Когато се върна обратно в леглото, той се сви до нея. Тя беше благодарна за топлината и закрилата на вълка от едната страна и на мъжа й от другата. Но я мъчеше безсъница и мина доста време, докато отново се унесе.
ОСМА ГЛАВА
Айла спа до късно. Когато стана и се огледа, Джондалар го нямаше, Вълчо — също. Беше сама в жилището, но някой й беше оставил пълен мях с вода и изплетен леген, за да може да се измие. Имаше и една дървена купа с някаква течност. Миришеше като ментов чай, но в момента не й се пиеше нищо.
Отиде до коша до вратата, за да се облекчи. Определено напоследък й се ходеше по-често по нужда. Свали амулета от врата си и се наведе над легена. Не за да се измие, а за да повърне. Гаденето и тази сутрин беше доста по-силно от обикновено.
„От бармата на Ларамар е — каза си тя. — Отсега нататък изобщо няма да пия. Като че ли никак не ми понася в момента, а и за бебето не е полезно.“
Когато изпразни стомаха си, изплакна устата си с ментовия чай. Забеляза, че някой е оставил на купчина изпраните й дрехи. Възнамеряваше да носи подарените й от Марона дрехи, защото бяха удобни и защото искаше да покаже твърдост на характера, но в крайна сметка облече своите.
Взе легена и го изнесе отвън до входа. Не знаеше къде да го изхвърли и отиде да попита някого. Една жена с дете, която минаваше покрай жилището, я поздрави. Айла успя да си припомни името й.