Уини и Рейсър не бяха там, където ги беше оставила. Бяха се отдалечили доста от поляната и пасяха нагоре по склоновете, далеч от населения район, който съседстваше с мястото, където Горската река се вливаше в реката. Когато Уини я видя, тя тръсна глава, вдигна предните си копита и описа кръг с муцуната си във въздуха. После наведе глава и се затича към Айла, радостна и нетърпелива да я посрещне. Рейсър заудря с копита на място, гордо вдигна глава, щръкнали напред уши и вирната нагоре опашка. Той тръгна към нея в лек и елегантен тръс.
Айла отвърна на поздравите им с усмивка.
— На какво толкова се радвате? — попита ги тя на езика на жестовете на Клана и с помощта на думи, които сама беше измислила. Така се държеше с конете от много отдавна. Знаеше, че не я разбират напълно, но схващат някои от думите и жестовете. Както и тона на гласа й.
— Много сте буйни днес. Не знаете ли, че нашето пътешествие приключи и повече няма да пътуваме никъде? — продължи да им говори тя. — Харесва ли ви това място? Надявам се да е така.
Айла почеса кобилата, а после и жребеца, след което опипа корема на Уини. Искаше да разбере дали кобилата не е забременяла от лудориите й с Рейсър.
— Още е рано, за да може да се определи със сигурност, но мисля, че и ти ще имаш бебе, Уини. Дори на мен не ми личи толкова много като на теб — усмихна се Айла и си каза: — Талията ми е по-широка, коремът ми е по-закръглен, а гърдите ми са малко по-големи. — После продължи с конете: — Сутрин ми е лошо, но по-малко от предния път. Няма съмнение, че съм бременна, но се чувствам много добре. Достатъчно добре, за да пояздя. Какво ще кажеш малко да се поразкършиш, Уини?
Кобилата изпръхтя в отговор.
„Къде ли е Джондалар? Ще го потърся и ще го питам дали иска да пояздим заедно. Ще взема седлото, с него е по-удобно.“
Хвана гривата на Уини, изправи се и скочи на гърба й, след което препусна към скалния покрив. Направляваше коня с краката си, но не мислеше за това и го правеше подсъзнателно. Беше й станало като втора природа. Остави кобилата сама да избира темпото и я заведе на мястото. Чу, че Рейсър ги последва, както беше свикнал да прави винаги.
„Докога ли ще мога да подскачам така? Ще трябва да стъпвам върху нещо, за да се кача на гърба й, когато наедрея“ — помисли си Айла. После й стана много приятно при мисълта, че ще си има бебе. Върна се към спомените си от пътешествието и към вчерашния ден. Бе се запознала с толкова много хора, че й бе трудно да ги запомни всичките. Но Джондалар беше прав — повечето от тях не бяха лоши. „Не трябваше да се оставям неколцината неприятни екземпляри — като Марона и Брукевал, когато се държа като Брод — да развалят настроението ми и да повлияят на чувствата ми към останалите. Защо винаги лошите се запомнят повече от добрите? Сигурно, защото не са чак толкова много.“
Денят беше топъл, а горещото слънце сгряваше дори силния вятър. Когато Айла наближи малкото поточе, вдигна глава и видя малък водопад, който се спускаше от скалата. Почувства жажда и се сети, че искаше да напълни меха.
Слезе от коня и пи от подножието на водопада. След това Айла напълни меха със студената и прясна течност. Поседна за малко и се почувства освежена. Известно време седя така и хвърля камъчета във водата. Огледа непознатия терен и подсъзнателно запомни детайлите. Взе следващия камък, повъртя го в дланта си и го хвърли.
Едва тогава осъзна каква е структурата на камъка. Порови се, за да намери друг такъв. Когато намери, го огледа по-подробно. Беше малък и сиво-златист, с остри ръбове и плоски страни. Айла извади кремъчния си нож и удари с него камъка. Изскочиха искри! Удари го отново.
— Та това е огнен камък! — извика тя.
Не беше виждала такъв, откакто напусна долината. Погледна отблизо камъните, осеяли земята и дъното на потока. Намери още едно парче железен пирит, след което и още едно. Събра няколко и вълнението й стана още по-силно.
„Та тук е пълно с огнени камъни! Сега ще ги имаме в изобилие.“ Веднага поиска да ги покаже на Джондалар.
Събра още няколко камъка и подсвирна на Уини. Тъкмо когато се готвеше да се качи на коня, забеляза Джондалар, който бързаше към нея. До него беше Вълчо.
— Джондалар! — повика го тя. — Виж какво открих! — Айла размаха юмруците си, пълни с парченца железен пирит. — Огнени камъни! Тук навсякъде е пълно с огнени камъни!
Той забърза към нея, широко усмихнат и сияещ от новината за нейната страхотна находка.
— Не знаех, че са били толкова близо. Покажи ми къде ги откри.