Тя го заведе до малкото езерце в подножието на водопада и му показа камъните по дъното на потока.
— Виж! Ето още един.
Той коленичи и взе посочения камък.
— Права си! Това ще промени всичко, Айла. Ще има достатъчно огнени камъни за всички. Щом има тук, сигурно ще има и наоколо. Никой още не знае за тях — не съм казал на никого как се използват.
— Фолара и зеландони знаят — отвърна Айла.
— Откъде?
— Помниш ли, когато зеландони свари чай, за да успокои Уиламар, а ти му разказа за брат си? Използвах огнен камък, за да разпаля огън, и Фолара много се учуди. Обещах да й покажа как се прави. А тя каза на зеландони.
— Значи зеландони знае. Винаги се получава така, че първа научава всичко. Но по-късно ще се върнем тук и ще потърсим още камъни. В момента едни хора искат да говорят с теб.
— За Клана ли?
— Джохаран дойде тази сутрин и ме събуди, за да отида на среща. Накарах го обаче да остави поне теб да се наспиш. Нали им разказах за срещата ни с Губан и Йорга. Те ме изслушаха с интерес, но им е трудно да повярват, че членовете на Клана са хора, а не животни. Зеландони изучава някои от Древните легенди и е единствената, която познава историята на зеландониите. Искаше да открие дали в легендите се споменава нещо за плоскоглавци… за Клана… дали са живели тук преди зеландонийците. Когато Рамара ми каза, че си станала, Джохаран поиска да те доведа. Не само той има въпроси към теб.
Джондалар се качи на Рейсър и двамата препуснаха към откритите гори на малката долина. Той настигна Айла и след известно колебание й каза:
— Рамара ми спомена, че като те видяла, й се сторило, че си болна. Сигурно от бармата на Ларамар, която не си свикнала да пиеш. Как се чувстваш?
„Тук явно ще ми е много трудно да запазя нещо в тайна“, помисли си тя и отговори:
— Добре съм, Джондалар.
— Ларамар прави много силна напитка. Ти и снощи не беше добре.
— Снощи бях уморена. А тази сутрин просто бях малко неразположена, защото ще имам бебе.
— Денят беше много натоварен. Запозна се с доста хора.
— И повечето от тях ми харесаха — отвърна тя и му се усмихна. — Просто не съм свикнала с толкова много народ на едно място. Сякаш присъствам на Събор на целия Клан. Дори не мога да запомня имената на всички.
— Ти просто се срещна с тях. Никой не иска от теб да помниш имената на всички.
Слязоха на поляната и оставиха конете до пътеката. Айла погледна към Падащия камък на фона на ясното небе. За миг й се стори, че излъчва някакъв странен блясък, но щом примигна, блясъкът изчезна. „Слънцето грее много ярко. Сигурно съм погледнала срещу него, без да си пазя очите, и така ми се е сторило“ — каза си тя.
Вълчо изскочи от високата трева. Беше ги следвал отдалеч, изучавайки терена и интересните миризми. Когато видя Айла, изправена в цял ръст, той реши, че трябва да поздрави водача на неговото стадо. Огромното животно от семейство кучета изненада жената, като скочи върху нея и подпря лапи на раменете й. Тя обаче успя да се задържи на крака, докато вълкът я облиза по брадичката и нежно я захапа.
— Добро утро, Вълчо! — Айла хвана с две ръце рошавата му козина. — Май и ти си много игрив днес. Също като конете.
Вълкът я последва до пътеката, като не обърна внимание на ужаса на тези, които не бяха свикнали да виждат подобен израз на обич. Айла му направи знак да се държи близо до нея.
Реши да се отбие в къщата на Мартона, за да остави пълния с вода мях, но Джондалар подмина дома си и тя тръгна след него. Когато минаха покрай югозападната част на защитената от скалния навес територия, Айла видя няколко души, застанали или насядали около останките от снощния огън.
— Ето те и теб! — Джохаран стана и тръгна към тях. Докато ги доближаваше, Айла забеляза запален малък огън в периферията на големия, очертан с пепел кръг. До него имаше дълбок кош, пълен с вряща течност. На повърхността плуваха парчета листа и други части от растения. Цветът на течността беше тъмен. Айла долови миризмата на борова смола, която беше използвана за водоустойчивост.
Пролева наля от течността в една купа.
— Пийни малко горещ чай, Айла — каза тя и й подаде купата.
— Благодаря ти — отвърна тя и взе купата. Отпи от напитката. Имаше приятен вкус от билките, а миризмата на борова смола се усещаше съвсем леко. Отпи още. От напитката отново й се догади и я заболя главата. Намери един свободен камък и седна на него. Надяваше се гаденето да премине. Вълчо легна в краката й. Тя подържа купата, без да пие повече от нея. Ех, да имаше малко от онова специално питие, което беше измислила за Талут, вожда на Лъвския бивак на мамутоите…
Зеландони я изгледа съсредоточено и й се стори, че вижда някои познати симптоми.