— Какво искаш да кажеш? — попита Първата зеландони.
— Имат нормален език, който всеки Клан използва в ежедневието си. Макар и да прибягват до знаци с ръце, пози и мимики, имат и някои думи, въпреки че не могат да произнасят всички звуци като другите. Някои кланове използват повече думи от другите. Обикновеният всекидневен език и думите на Губан и Йорга бяха по-различни от тези на моя Клан и не можах да ги разбера. Но Кланът има и друг, по-особен език, който се употребява за общуване със Света на духовете и с хора от другите кланове. Този език е много древен и при него не се използват никакви думи освен личните имена. Именно този език използвах и аз.
— Чакай да видя дали те разбирам добре — намеси се Зеландони, — Кланът — или плоскоглавците — не само, че имат език, ами дори два. И единият от тях е еднакво разбираем за всички останали плоскоглавци, дори и за тези, които живеят на една година път от тях, така ли?
— Трудно е за вярване, нали? — отвърна Джондалар и широко се усмихна. — Но е чистата истина.
Зеландони поклати глава. Другите също бяха настроени доста скептично.
— Това е много стар и древен език. Хората от клана съхраняват историческата си памет от векове и нищо не забравят — опита се да обясни Айла.
— Трудно ми е да повярвам, че изобщо могат да осъществят някаква връзка само с помощта на знаци и жестове — обади се Брамевал.
— И аз съм на същото мнение — обади се Карея. — Както Джохаран спомена за езиците на зеландонийците и лозадунаите, сигурно и плоскоглавците могат да се разбират само на много елементарно ниво.
— Вчера ти ни направи малка демонстрация в дома ми — каза Мартона. — Можеш ли сега да ни покажеш на всички?
— И ако наистина Джондалар владее до известна степен този език, би трябвало да може да ни преведе — добави Манвелар.
Всички кимнаха единодушно.
Айла стана. Събра си мислите и после извърши движенията на древния език, които казваха: „Тази жена приветства мъжа Манвелар.“
Тя изрече името на глас, но с характерния си силен акцент.
Джондалар преведе:
— Приветствам те, Манвелар.
„Тази жена приветства мъжа Джохаран“ — продължи Айла.
— И теб също, Джохаран — каза Джондалар.
Минаха през още няколко прости фрази, ала мъжът почувства, че не обхващат пълните възможности на този език.
— Ти ми демонстрираш само прости знаци, Айла.
— По-сложните няма да можеш да ги преведеш, Джондалар. Само на това съм те учила. То е достатъчно, за да общуваш с Ридаг.
— Когато на нас ни показа, направи собствен превод — намеси се Мартона. — Защо и сега не го сториш? Така ще ни е по-ясно.
— Да, защо не го направиш и с двата езика едновременно — съгласи се Джондалар.
Тя отново помисли за малко, след което започна и на двата езика:
— Не си спомням много от миналото, но Иза често ми повтаряше, че ме е открила. Търсили са нова пещера. Имало земетресение. Сигурно това, което още сънувам. То разрушило дома им, а падащите в пещерата камъни убили няколко души от Клана на Брун. Погребали умрелите и тръгнали на път. Макар че пещерата си останала сравнително непокътната, те смятали, че ако останат, ще ги преследва нещастието. Духовете на техните тотеми били недоволни и искали те да напуснат пещерата колкото се може no-скоро. Движели се бързо. Трябвало бързо да намерят нов дом, защото духовете-закрилници се нуждаели от място, където ще се чувстват добре.
Макар че Айла представи историята със сравнително безучастен тон, хората бяха пленени от разказаното. За тях тотемите бяха проявление на Великата Майка Земя, а те добре знаеха какви бедствия може да причини тя, когато се разгневи.
— Иза ми каза, че вървели покрай една река, когато видели над тях да кръжат лешояди. Брун и Грод ме забелязали първи, но ме подминали. Те търсели храна и се надявали да открият с помощта на лешоядите останките от плячката на някой хищник. Можели да прогонят за малко четириногия ловец и да му отмъкнат част от месото. Помислили, че съм мъртва, но не се хранели с човешка плът, пък била тя и от представител на другите.
В движенията на Айла имаше грациозност и лекота. Тя правеше жестовете и знаците със заучена лекота.
— Когато Иза ме видяла да лежа на земята до реката, тя се спряла. Понеже била лечителка, й станало интересно. По крака ми имало следи от нокти на голяма котка. Според нея най-вероятно били от пещерен лъв. Раната загноявала. Отначало помислила, че съм мъртва, но после чула, че стена тихичко. Прегледала ме по-внимателно и усетила, че дишам. Попитала Брун — вожда, който й беше брат, — дали може да ме вземе с тях. Той не се възпротивил.