— В огнището има, но не знам дали ще мога да стигна дотам в тъмното, без да се блъсна в нещо — отвърна Мартона.
— Тогава ще се опитам да направя искри и без прахан.
— Младата жена извади кремъчния си нож и един от огнените камъни.
Сложи пред себе си парчето железен пирит и го удари с опакото на кремъчното острие.
— Ах! — чу тя Мартона да възкликва, когато прехвърча искра.
— Как го направи? — попита я Уиламар. — Можеш ли да го повториш?
— Искрата се получава с кремъчния нож и огнения камък. — Отново удари двата предмета един в друг. Този път искрата бе по-силна и й позволи да се приближи до огнището. Мартона я последва.
— Държа праханта тук — каза възрастната жена. — Ето, вземи.
— Подай ми я.
Айла сложи праханта на земята, наведе се и отново удари огнения камък. Този път искрата обхвана праханта и предизвика бледа червена светлина. Тя леко я раздуха и запали малък пламък. Натрупа още прахан, а после и по-големи съчки. Само за миг помещението беше огрято от уютния огън.
— Искам да го видя този огнен камък — изрече Уиламар, след като запали няколко лампи.
Айла му подаде парчето железен пирит. Той заобръща сиво златистия минерал и го огледа от всички страни.
— Прилича ми на обикновен цветен камък. Как успя да запалиш огън с него? Друг може ли да го направи?
— Да, всеки. Ей-сегичка ще ти покажа. Можеш ли да ми дадеш още малко прахан, майко?
Докато Мартона търсеше, Джондалар отиде при пътната си торба и извади оттам кремък и огнен камък. После направи малка купчинка от възпламенимия прах и удари кремъка в камъка. Появи се искра и дим, той раздуха искрата и добави още прахан. Скоро и другото огнище в къщата беше запалено.
— Мога ли и аз да опитам? — попита майка му.
— Необходима е малко практика, за да запалиш искра там, където искаш, но не е чак толкова трудно. — Джондалар и подаде кремъка и камъка.
— И аз бих искал да пробвам — присъедини се Уиламар.
— Няма защо да чакаш — отвърна Айла. — Сега ще взема още един кремък от торбата и ще ти покажа.
Първите им опити бяха плахи и неуверени, но след като им показаха правилната техника, Мартона и Уиламар започнаха да напредват. Уиламар пръв успя да запали огън, но втория път късметът му изневери. Щом и Мартона успя в начинанието, тя бързо усвои техниката. Скоро и двамата палеха огън с лекота.
Когато Фолара се прибра, тя ги завари усмихнати и доволни, коленичили около огнището, в което горяха няколко малки огъня. Вълчо също дойде с нея. Той се беше уморил цял ден да стои на едно място с Айла и затова се бе присъединил към Джарадал и Фолара. Те се хвалеха, като показаха, че се познават с дружелюбния и любопитен хищник.
След като Вълчо приветства всеки един, както си му е редът, и пи вода, той отиде и се сви до входа на къщата — мястото, което си бе избрал. Искаше да си почине след вълнуващия, но уморителен ден с Джарадал и другите деца.
— Какво става тук? — попита Фолара. — Защо сте запалили толкова много огньове?
— Учихме се как да палим огън с камъни — отвърна Уиламар.
— С огнените камъни на Айла ли?
— Да, много е лесно — каза Мартона.
— Нали ти обещах да ти покажа, Фолара. Искаш ли да опиташ? — подкани я младата жена.
— Наистина ли го направи, майко? — попита момичето.
— Разбира се.
— И ти ли, Уиламар?
— И аз. Необходима е известна практика, но всъщност не е толкова трудно.
— Е, тогава не мога да бъда единственият член на семейството, който не умее да пали огън по този начин.
Докато Айла й показваше, а Джондалар я съветваше, Мартона нагря върху вече запаления огън няколко камъка за готвене. Напълни с вода съда, който използваха за правене на чай, и наряза на парчета малко зуброво месо.
Когато камъните се нагряха, сложи няколко в чайника, а останалите добави заедно с още вода в друг плетен съд, в който имаше сготвени зеленчуци.
Когато Мартона приготви храната, вече беше пламнал и огънят на Фолара. На всеки бяха раздадени чинии и купи за чая. Петимата насядаха на възглавниците около ниската маса. След вечерята Айла приготви една купа с остатъци и малко месо за Вълчо, наля си още една чаша чай и отново седна на масата.
— Искам да знам повече за тези огнени камъни — каза Уиламар. — Никога не бях чувал преди за подобно нещо.
— Къде се научи да го правиш, Джонде? — попита Фолара.
— Айла ми показа.
— А ти къде се научи, Айла?
— Стана съвсем случайно.
— Но как би могло нещо подобно да стане случайно?
Айла отпи от чая и затвори очи, за да си припомни миналите събития.
— Беше един от онези дни, когато всичко сякаш върви наопаки — започна. — Моята първа зима в долината тъкмо бе започнала, реката замръзваше, а огънят ми беше изгаснал посред нощ. Уини още беше малка и хиените обикаляха около пещерата ми в тъмното, но аз не можех да открия прашката си. Трябваше да мятам по тях камъни, за да ги прогоня. На сутринта исках да насека дърва, за да запаля отново огън, но изпуснах брадвата си и тя се счупи. Беше единствената, която имах, и трябваше да си направя нова. За щастие забелязах наблизо кремъчни парчета и животински кости.