— Ще намерим нещо. Ако ще ходим за елени, аз имам резервни еленови рога. Другите имат кожи и други необходими неща.
— Какви са тези маскировки? — попита Айла.
— Маскираме се с кожи и понякога се окичваме с рога, за да можем да се доближим повече до стадото. Животните се страхуват от хората, затова се преструваме на животни — обясни Уиламар.
— Джондалар, можем да вземем конете, както когато аз и Уини помогнахме на мамутоите да убият онзи зубър — предложи тя и се обърна към Уиламар: — Когато си на гърба на коня, животните не те виждат. Така можем да се прокраднем по-близо до тях и с копиехвъргачите дори само двамата с Вълчо можем да убием доста дивеч.
— Използвате животни, за да ловите животни? Не го спомена, когато попитах дали имате още трикове. Не смяташ ли, че това звучи направо невероятно? — обърна се Уиламар към жена си.
— Имам усещането, че дори те самите не знаят какви точно изненади ще ни поднесат през следващите дни и месеци — изрече Мартона. — Някой иска ли още малко чай от лайка преди лягане? Много успокоява, а днес ви подложиха на доста неприятен разпит. Тези хора от Клана имат по-голямо значение, отколкото си мислех.
Фолара наостри уши. Всички говореха за дългата среща, а приятелките й искаха да им разкаже, защото си мислеха, че тя е по-наясно от другите. Беше им казала, че знае колкото всички, но те не й вярваха. Поне сега щеше да има някаква представа за характера на срещата. Тя се заслуша внимателно, докато разговорът продължаваше.
— …Изглежда, те имат доста благородни черти — каза Мартона. — Грижат се за болните и вождът им е заинтересован за благото на народа си. Познанията на тяхната знахарка са били доста богати, ако се съди по реакцията на нашата зеландони. Струва ми се, че тя би искала да научи повече за техния духовен водач. Със сигурност е напирала да ти зададе още много въпроси, но се е въздържала. Докато Джохаран повече се интересува от самите хора и начина им на живот.
Всички се умълчаха. Красиво украсеното жилище напомни на Айла за Ранек, чието жилище в Лъвския бивак също беше подредено с вкус и елегантност. Той беше човек на изкуството, скулптор. Беше й разкрил чувствата и възгледите си за съзиданието и красотата. Помисли си, че Мартона сигурно има подобно светоусещане.
Тя се чувстваше уютно и сигурно в компанията на семейството на Джондалар. Разбираше се с тези хора, те бяха като нея. Тогава я осени мисълта, че тя наистина е една от другите. После в съзнанието й внезапно изплува пещерата, в която живееше Кланът на Брун и в която беше израснала. Контрастът я порази.
При зеландонийците всяко семейство имаше свой дом. През тънките стени се чуваха гласове и шум, но въпреки това всеки си имаше свое неприкосновено място, скрито от погледите на другите. При мамутоите отделните семейства също живееха разделени. Завеси заграждаха отделните семейни места.
В пещерата на Клана границите на семейните места се знаеха от всички, но бяха очертани само от няколко камъка. Личното уединение беше въпрос на обществена култура. Хората бяха свикнали да не поглеждат към семейното огнище на съседа, да не „проникват“ през невидимата граница. Членовете на Клана знаеха как да не виждат това, което не им е разрешено. Айла с болка си спомни, че дори най-любимите й хора престанаха да я виждат, когато бе наказана със смъртното проклятие.
Зеландонийците също така правеха разлика между пространството извън и вътре в жилищата им. Те имаха отделни помещения за ядене, спане, готвене и други дейности, докато в Клана тези площи не бяха ясно определени. Местата за спане бяха общи и в по-голямата си част разделението беше въпрос на обичаи и лични предпочитания. Съществуваше душевно и социално разделение, но не и физическо. Жените избягваха местата, където работеха мъжете. Мъжете на свой ред стояха настрани от женските работи.
Сякаш зеландонийците имаха повече време да вършат различните неща, отколкото членовете на Клана, каза си Айла. Правеха толкова много неща, и то не само необходими предмети и сечива. Сигурно причината се криеше в начина, по който ловуват? Тя беше потънала в мислите си и не чу зададения й въпрос.
— Айла? Айла? — извика Джондалар.
— О, извинявай, Джондалар. Какво каза?
— За какво толкова си мислеше, че не ме чу?
— Мислех си за разликите между другите и Клана. Питах се защо зеландонийците могат да правят много повече неща.
— И стигна ли до отговора? — попита я Мартона.
— Не знам. Сигурно има нещо общо с различния начин на ловуване. Когато Брун и мъжете му отиваха на лов, те се връщаха с цяло животно, а понякога и с две. В Лъвския бивак имаше също толкова хора, но в техния лов участваха всички, които можеха да ходят — мъже, жени, дори и деца. Обикновено убиваха много животни и донасяха в лагера само най-хубавото месо, като по-голямата част от него съхраняваха за зимата. Няма случай те да са гладували. За разлика от тях към края на зимата в Клана оставаше съвсем малко храна. Понякога дори ловуваха през зимата, когато животните още са слаби и мършави. В Лъвския бивак също се свършваха някои храни, като например зеленчуците, но хората се хранеха добре дори и в края на пролетта.