Джондалар изгледа недоверчиво водачката на Единайсетата пещера. Тя най-много му се беше присмивала за новаторските му предложения. Макар че сега, изглежда, беше доста впечатлена от Айла… след като тя показа уменията си. Може би е добре да изчака с разказа за лодките. И да говори за тях с някой друг, а не с Карея. Трябва да помисли кой от пещерата е най-добрият майстор на салове.
Спомни си, че мъжете рядко се интересуваха от Карея. Не защото беше грозна, а защото самата тя не показваше голямо влечение към представителите на противоположния пол. Ала, от друга страна, не се интересуваше и от жени. Открай време живееше с майка си, Дорова. Дали още беше с нея?
Майка й никога не беше живяла заедно с мъж. На хората им се струваше странно името, което беше избрала за дъщеря си. Най-вече защото напомняше на думата „кураж“.
Дали не искаше Карея да притежава кураж? Наистина, изискваше се голяма смелост да бъдеш водач на пещера.
Айла очакваше вниманието на Вълчо да бъде привлечено от непознатите и затова се наведе, за да го успокои. Животното пък успокои нея. Трудно беше да си в центъра на вниманието на толкова много хора, а по всяка вероятност това едва ли щеше да се промени скоро. Поради тази причина съвсем не гореше от ентусиазъм да присъства на Летния събор, макар и да очакваше с нетърпение Брачните обреди, когато щеше да стане съпруга на Джондалар. Пое си дълбоко въздух, издиша и се изправи. Даде знак на вълка да стои наблизо и придружи Карея към жилищните пространства на Единайсетата пещера.
Те приличаха на всички останали в района. Някои незначителни разлики в твърдостта на варовика бяха довели до по-бързото ерозиране на скалите. Така между терасите и висящите скални покриви се бяха отворили пространства, защитени от влагата, но открити за слънчевата светлина. Като се добавят и конструкциите, предназначени да предпазват от вятъра, нишите осигуряваха доста удобни условия за живот дори по време на Ледниковия период.
След като се запозна с няколко души и представи Вълчо на неколцина от тях, Айла беше поведена към друг каменен подслон — там, където живееше Карея. Тя се запозна с майката на водачката, Дорова. Други нейни роднини обаче не видя. Карея явно нямаше съпруг, братя или сестри. Като каза, че да се грижи за пещерата е достатъчно голяма отговорност, тя даде ясно да се разбере, че не желае деца.
Карея направи пауза и изпитателно изгледа Айла, след което каза:
— Тъй като знаеш доста за конете, искам да ти покажа нещо.
Джондалар беше малко изненадан, когато водачката се запъти към една малка пещера. Той знаеше къде отиват, а обикновено в свети места не се водеха гости, особено още през първото им посещение. Стените около входа на галерията бяха изписани с тайнствени линии. Вътре пък имаше няколко грубо изсечени в скалата рисунки, които бяха трудно различими. На тавана обаче беше идеално изобразен кон и някакви други орнаменти.
— Този кон е забележителен — каза Айла. — Който и да го е изрязал в камъка, познава доста добре конете. Той тук ли живее?
— Мисля, че не, но духът му сигурно още витае наоколо — отвърна Карея. — Тези рисунки са от много отдавна. Някой от предците сигурно ги е направил, но не знаем кой. Последното нещо, което показаха на Айла, беше докът с два завързани за него сала, и работната площ, където строяха нов сал. Тя с удоволствие би останала за по-дълго, но Джохаран бързаше, а Джондалар й беше споменал, че също иска да направи някои приготовления. Не й се оставаше сама, но обеща да се върне.
Групата продължи на север по течението на реката, към подножието на малък каменист склон, където се разполагаше друг скален подслон. Айла забеляза, че скалните отломки са се натрупали по ръба на плоския масив. Имаше и следи на живот. Зад сипея се виждаха няколко кожени паравана, един от които беше паднал. Стара постеля, толкова износена, че по нея почти не бяха останали косми, беше захвърлена до задната стена. Имаше и следи от огньове, като тези на два от тях бяха оградени с камъни, а над третото пепелище бяха забити два кола.
На Айла й се стори, че от едното огнище се издигаше едва забележим дим. Мястото хем изглеждаше изоставено, хем сякаш бе използвано съвсем наскоро.
— Коя пещера живее тук? — попита тя.
— Никоя — отвърна Джохаран.
— Но всички използват това място — добави Джондалар.
— Тук можеш да се скриеш, когато вали дъжд, и често се събират младежи или влюбени двойки, но никой не живее постоянно — включи се Уиламар. — Хората го наричат просто „Подслона“.
Те продължиха нагоре към Брода. Айла отново видя дома на Деветата пещера на десния бряг. След като пресякоха реката, продължиха по пътеката, очертаваща склона с дървета и храсти, и отново тръгнаха в колона по един, тъй като пътечката се стесни при скалата. Този път избраха другото разклонение.