— Накъде води този път? — попита тя.
— Към едни пещери, които се намират нагоре в стръмната скала, която току-що подминахме — отвърна Джондалар.
След няколко метра пътеката ги отведе до равна местност, обкръжена от всички страни със скали. По средата минаваше малък поток, който се вливаше в реката. Равнината стана тясна като клисура. От двете страни я притискаха стръмни брегове: високата скала — отвесният масив, който бяха подминали, и внушителната каменна маса от другата страна.
— Тази скала има ли си име? — попита Айла.
— Викат й Голямата скала. А поточето се нарича Рибната рекичка.
Отгоре по пътеката слизаха още хора. Водеше ги широко усмихнат Брамевал.
— Ела да ни видиш, Джохаран — каза той, когато ги доближиха. — Искаме да запознаем Айла с някои хора.
По израза на Джохаран си личеше, че не е склонен да се отбива и тук, но нямаше да е любезно да откаже. Мартона забеляза това и се намеси, преди синът й да е извършил сериозна грешка, която да влоши добросъседските отношения само заради някаква прибързаност. Каквито и планове да имаха, те можеха да почакат.
— Разбира се — каза тя. — С удоволствие ще се отбием. Не можем обаче да останем много дълго. Трябва да се приготвим за лова, а и Джохаран има да свърши някои работи.
— Как е разбрал, че точно сега минаваме оттук? — попита Айла Джондалар, щом се заизкачваха по пътеката.
— Помниш ли онова разклонение, което водеше към пещерите на Високата скала? Брамевал сигурно е поставил съгледвач горе и когато ни е видял, просто е изтичал и му е казал.
Чакаха ги много хора. Айла забеляза, че в огромните варовикови блокове има няколко малки пещери и един невероятно голям скален покрив. Когато доближиха, Брамевал разпери ръце и се завъртя.
— Добре дошла в Малката долина, дома на Четиринайсетата пещера на зеландониите — каза той.
Пред просторния навес имаше голяма тераса, до която се стигаше по издълбани стълби от двете страни. Една малка дупка в скалата беше разширена и явно служеше за наблюдателница. Част от пространството под скалния покрив бе закрито от натрупалите се купчини варовик.
Гостите от Деветата пещера бяха почерпени с чай от лайка. Вълчо отново прояви любопитство. Искаше да проучи новото място, но Айла го удържа. Всички знаеха, че вълкът се подчинява на жената, а и мнозина вече се бяха уверили с очите си в това, но от безопасно разстояние. Очевидно обаче присъствието на хищника в собствения им дом доста ги изнервяше.
Тя запозна Вълчо със сестрата на Брамевал и с тяхната зеландони, докато другите ги гледаха отстрани. Макар и членовете на Деветата пещера да бяха доста близки с тези от Четиринайсетата, сега ги вълнуваше само чужденката Айла. След представянето и още един чай настъпи неловко мълчание. Никой не знаеше какво да каже. Джохаран гледаше към пътеката, водеща към реката.
— Искаш ли да видиш останалата част от Малката долина, Айла? — попита Брамевал, щом разбра, че Джохаран няма търпение и бърза да си върви.
— Да, бих искала.
С известно успокоение гостите от Деветата пещера и неколцина от Четиринайсетата заслизаха по стъпалата, издълбани в скалата. Двете малки пещери до каменния подслон в подножието на планината също се използваха от членовете на общността.
Спряха до една от пещерите.
— Това е Подслонът на сьомгата — каза Брамевал и ги поведе към почти кръгообразната ниша с диаметър десетина метра.
Айла видя на тавана скулптура на сьомга, дълга метър и нещо. Устата й беше преплетена с тази на мъжка сьомга и рибата плуваше по течението, за да снесе хайвера си. Сцената бе част от по-сложна композиция, която съдържаше правоъгълник, разделен от седем линии, конски крака и други загадъчни знаци и изображения, заедно с бял отпечатък от човешка длан върху черен фон. Картината беше наситена и акцентирана с червено и черно.
Останалата част от Малката долина разгледаха доста набързо. На югоизток, срещу големия скален подслон, представляващ доста просторна пещера, започваше скална тераса с друга пещерна галерия, дълга петнайсетина метра. Вдясно от входа към пещерата, върху малка естествена площадка бяха изсечени два зубъра и грубовата фигура на носорог.
Айла беше доста впечатлена от природните забележителности на Малката долина и не го криеше. Брамевал и хората от Четиринайсетата пещера се гордееха с дома си и бяха щастливи да го покажат на човек, който го оценяваше по достойнство. Освен това вече свикнаха с вълка, след като тя много внимаваше да го държи под контрол. Домакините поканиха гостите да останат да похапнат с тях.