— С удоволствие, но сега не мога — каза Айла. — Но скоро бих ви дошла отново на гости.
— Е, тогава преди да си тръгнеш, ще ти покажа нашия бент — отвърна Брамевал. — Той се намира по пътя за реката.
Брамевал поведе групата към преградата-мрежа за риба, поставена в Рибната рекичка. В потока сьомгата хвърляше хайвера си и всяка година имаше много риба. С помощта на мрежата се улавяше доста риба. Но най-ценна от тях беше едрата сьомга, която често стигаше до метър и половина на дължина.
— Залагаме мрежи и на други места по реката — продължи мъжът.
— Хората, с които израснах, живееха на брега на море. Понякога отиваха при устието на реката, която течеше наблизо, и използваха мрежи за улов на есетра. Те много се радваха на женските екземпляри, тъй като яйцата им се смятаха за деликатес — каза Айла.
— Опитвал съм хайвера на есетра — отвърна Брамевал. — Когато посетихме хората, живеещи до Великите води на запад. Хубав е, но есетрата не навлиза често толкова навътре по реките. Хайверът на сьомгата също е вкусен, яйцата й са по-големи и червени. Аз обаче предпочитам самата риба пред хайвера. Мисля, че сьомгата обича червения цвят. Знаеш ли, че мъжките стават червени, когато плуват нагоре по течението? За есетрите не знам. Известно ми е само, че могат да бъдат доста големи.
— Джондалар веднъж хвана една от най-големите есетри, които съм виждала. Беше два пъти по-дълга от него самия. Доста се поизпоти.
— Джондалар ще трябва да разкаже за това някой друг път, освен, ако не искате да останете — намеси се Джохаран.
— Добре, следващия път — съгласи се Джондалар. Историята беше малко притеснителна, а пък и той не беше склонен много да я разказва.
Продължиха да си говорят за риболов, докато се връщаха обратно при реката.
— Когато хората искат сами да ловят риба, те използват специално устройство — каза Брамевал. — Взимаш малко дървено парче, заостряш го в двата края и завързваш тънко въже по средата. — Той оживено обясняваше, като ръкомахаше с ръце. — Обикновено аз прикрепям плувка и завързвам другия край на въжето за пръчка. Слагам дъждовен червей на върха и потапям въжето във водата, след което чакам. Когато нещо захапе, въжето се подръпва рязко и куката се забива в устата на рибата. Дори младите могат да се научат да ловят риба по този начин.
Джондалар се усмихваше.
— Знам. Ти ме научи, когато бях по-млад. — Той погледна към Айла. — Само му дай на Брамевал да говори за риболов. Айла също лови риба, Брамевал. Прави го с голи ръце.
— С голи ръце? Бих искал да видя това!
— Необходимо е голямо търпение, но не е трудно — отвърна тя, — Някой път ще ти покажа.
След като излязоха от тясната клисура на Малката долина, Айла забеляза, че огромната варовикова маса на Голямата скала, която образуваше северната страна на Четиринайсетата пещера, се извисява рязко нагоре. За разлика обаче от Високата скала, не се стесняваше при реката. След няколко метра пътеката се разшири и около речните брегове се появи голямо поле.
— Нарича се Полето за събрания — поясни Джондалар. — Това е друго общо за всички съседни пещери място. Когато поискаме всички заедно да се съберем за някакво тържество или среща, идваме тук. Достатъчно просторно е да ни побере. Понякога го използваме след голям лов, за да изсушим месото за зимата. Ако тук имаше каменен подслон или пещера, мястото също щеше да принадлежи на някоя общност, но сега е свободно за всички. Най-вече през лятото, когато може да се пренощува няколко дена в палатка.
Айла погледна към варовиковата стена. Макар че нямаше никакви подходящи пещери, лицевата повърхност на скалата беше набраздена от пукнатини м каменни тераси, върху които бяха свили гнезда птици.
— Когато бях по-млад, изкачвах доста често тази стена — спомена Джондалар. — Там има много удобни за наблюдение места, а и гледката към Речната долина е страхотна.
— Младежите продължават да го правят — добави Уиламар.
Отвъд Полето за събрания около реката започваше нова скална верига. Тук природните сили бяха изваяли закръглено образувание, което се издигаше нависоко. Също като останалите варовикови скали и при тази топлият жълтеникав цвят на камъка беше примесен с тъмносиви оттенъци.
Пътеката се изкачваше по доста стръмен склон и стигаше до тераса със значителни размери, върху която бяха разположени пещери. В нишите се виждаха няколко прости конструкции от кожа и дърво. Те бяха подредени като една къща с редица от огнища, направени успоредно на скалната стена.