— И аз идвам — обади се Фолара, все още със сънени очи. Тя се прозя и разтърка очи. — Трябва ми само малко време да се облека. Изведнъж обаче се ококори. — Айла! Това ли ще носиш?
— Дадоха ми ги като подарък и смятам да ги нося — отвърна Айла. Освен това — тя се усмихна — нямам много дрехи, а тези са удобни и практични. Мога да си завържа наметало или кожа на врата, за да ми е топло. Като се постопли времето, на мен ще ми бъде прохладно.
Последва миг на неловко мълчание, след което Уиламар се изкикоти:
— Знаеш ли, че е права. Никога не бих се сетил да нося зимни дрехи за лов през лятото. Но защо не?
Мартона се усмихна лукаво.
— Ако Айла облече този тоалет — каза, — хората ще започнат да приказват разни неща. По-старите жени със сигурност няма да го одобрят, но някои ще решат, че това си е съвсем в реда на нещата, и до една година половината млади жени ще се обличат по същия начин.
Джондалар се успокои:
— Наистина ли така мислиш, майко?
Не знаеше какво да каже, когато Айла си сложи момчешките дрехи. Марона й ги беше дала единствено, за да я обърка и притесни. Ако майка му обаче се окажеше права, (а Мартона рядко грешеше), притеснената щеше да бъде Марона. Всеки път щом видеше някоя жена, облечена в подобни дрехи, тя щеше да см спомня за подлата си постъпка.
Фолара бе онемяла от изненада и само поглеждаше ту Айла, ту майка си.
— По-добре побързай, ако искаш да дойдеш и ти, Фолара — посъветва я старата жена. — Скоро ще се съмне.
Уиламар запали факла от огъня в кухнята. Накрая всички излязоха навън. Айла погали по главата Вълчо — знак в тъмното да я следва плътно. Насочиха се към няколкото светлини на огньове в посока към каменната предна тераса.
Доста хора вече се бяха събрали там. Някои носеха каменни маслени лампи, които светеха слабо, но изгаряха по-бавно, други — факли, които хвърляха повече светлина, но изгаряха по-бързо.
Изчакаха, докато още неколцина се присъединят към тях и цялата група тръгна към южния край на пещерата. Трудно беше да се различат отделните хора или дори да се види накъде са се запътили. Факлите светеха силно, но всичко около тях беше тъмно.
Айла хвана Джондалар за ръката, докато вървяха по каменния ръб и минаха по моста, който разделяше Деветата пещера от Долната река. Малкият поток беше удобен източник за вода на занаятчиите по време на работа.
Носещите факли застанаха от двата края на моста. Хората минаха един по един внимателно по гредите и нагоре по склона на Долната река. Небето смени цвета си от чисто черно в синьо — първият признак, че скоро ще изгрее слънцето.
В двете големи пещери на Долната река не светеха никакви огньове. И последният от майсторите отдавна се беше оттеглил в спалните си покои. Ловният отряд мина покрай спалните помещения и продължи надолу по стръмната пътека към Полето за събрания, разположено между Високата скала и реката. Макар че още се намираха на доста голямо разстояние, те видяха огромния огън и насъбралите се около него хора в средата на полето.
Посрещнаха ги няколко зеландони, сред които и Първата сред служителите на Майката — зеландони на Деветата пещера. Едрата жена ги приветства и им каза къде да застанат за церемонията. Когато се отдалечаваше, внушителният й силует за миг закри светлината от огъня.
Пристигаха все повече хора. Айла позна Брамевал, с когото беше дошла групата от Четиринайсетата пещера. В друга група бяха Карея и Манвелар. Бяха пристигнали хората от Единайсетата и Третата пещери. Манвелар помаха на Джохаран и се приближи до него.
— Исках да ти кажа, че според мен днес е по-добре да преследваме елени, а не зубрите. Когато снощи съгледвачите се върнаха, казаха, че зубрите са се отклонили от капана. Сега няма да е лесно да ги примамим там.
Джохаран за миг показа разочарованието си, но ловът винаги изискваше гъвкаво мислене. Животните се местеха там, където те искаха, а не, където беше угодно на ловците. Добрият ловец беше този, който умееше да се приспособява.
— Добре, да кажем на зеландони — отвърна той.
При даден сигнал всички се преместиха в мястото между огъня и задната част на полето, с лице към скалната стена. Близостта на огъня и множеството хора стоплиха въздуха и Айла с удоволствие се наслади на топлината. Докато вървяха насам, се беше сгорещила, но от последвалото чакане и стоене на едно място отново й беше станало студено. Вълкът се отърка в крака й. Не му харесваше, че наоколо имаше толкова много непознати хора. Тя коленичи и го погали по муцуната, за да го успокои. Сенките на големия огън зад тях танцуваха по вертикалната скална повърхност. Изведнъж тишината бе нарушена от някакъв вой и барабанен ритъм. Последва друг звук. Айла почувства как по гърба й пробягаха тръпки. Досега беше чувала подобен звук само веднъж… на Събора на Клана! Никога нямаше да забрави този вой. С него се викаха духовете!