Звукът се възпроизвеждаше по следния начин — плоско и овално парче дърво или кост с дупка в единия край се завързваше с въже и се въртеше във въздуха. Но обстоятелството, че тя знаеше как се прави, не омаловажаваше ефекта от него. Воят звучеше така, сякаш идваше от света на духовете. Но не от това я побиваха тръпки. Изуми я, че зеландонийците провеждаха церемонията също като членовете на Клана.
Айла се сгуши до Джондалар. Искаше да го чувства по-близо до себе си. Тогава вниманието й беше привлечено от някакво движение на фона на огъня. Силует във формата на елен с големи разклонени рога пробяга по стената. Тя се обърна, но не видя нищо. Дали й се беше сторило? Отново се обърна към стената и видя как еленът отново пробяга, последван от рунтав зубър.
Воят утихна, но почти веднага бе сменен от друг звук, съпроводен от гръмотевичен тътен на барабани. Слепоочията на Айла запулсираха в същия ритъм — дум, дум, дум, а сърцето й ускори темпото си. Крайниците й сякаш се бяха вкочанени и цялата се беше схванала. По тялото й изби студена пот. Внезапно барабаните спряха и воят премина в думи:
— О, Дух на едрия елен. Кланяме ти се.
— Кланяме ти се — повториха събралите се.
— Дух на зубър, искаме те тук. Кланяме ти се.
— Кланяме ти се — този път ловците изрекоха фразата в хор.
— Децата на Майката искат да дойдеш тук. Ние те призоваваме.
— Ние те призоваваме.
— Безсмъртна душа, която не се плашиш от смъртта. Зовем те.
— Зовем те. — Гласовете ставаха по-силни.
— Смъртните те призовават.
— Зовем те.
— Дай ни живота на твоите създания и не плачи за тях. Кланяме ти се.
— Кланяме ти се.
— Така желае Майката, чуваш ли? Зовем те.
— Зовем те. Зовем те. Зовем те!
Ловците вече крещяха, Айла се присъедини към тях, без да го осъзнава. Тогава забеляза тъмна фигура във формата на елен. Възрастен мъжки екземпляр с големи рога, който сякаш дишаше тежко на фона на изгрева.
Ловците продължаваха да повтарят монотонно в ритъма на барабаните:
— Зовем те. Зовем те. Зовем те. Зовем те.
— Дай ни ги! Не проронвай сълзи!
— Майката го иска, Чуй! Чуй! Чуй! — гласовете почти преминаха в писък. Изведнъж светна някаква светлина и се разнесе силен вой.
— Тя чува! — изрече гласът. Всички звуци спряха рязко. Айла погледна нагоре, но еленът вече го нямаше. Само първите показали се слънчеви лъчи.
Отначало не забеляза никакви признаци на движение. После различи дишането и помръдването на ловците. Те сякаш бяха замаяни и се оглеждаха наоколо, като че току-що се бяха събудили. Айла тежко издиша, коленичи и прегърна вълка. Когато вдигна глава, Пролева й подаваше чаша горещ чай.
Тя й благодари и започна жадно да отпива от чая. Гаденето й беше преминало. Тя, Джондалар и Вълчо отидоха при Джохаран и съпругата му, при огъня. Към тях се присъединиха Мартона, Уиламар и Фолара.
— Карея каза, че има маскировка за теб, Айла — започна Джохаран. — Ще я вземем, когато минем покрай Единайсетата пещера.
Тя кимна, макар че нямаше точна представа каква ще е тази маскировка или пък как би могла да я използва в лова на едрия елен.
После се огледа, за да види кой още е дошъл за лова. Позна Рушемар и Солабан. Не се изненада. Очакваше да види съветниците на вожда — тези, към които Джохаран винаги се обръщаше за помощ. Тук беше и Брукевал, както и приятелката на Марона, Портула. Но когато тя я забеляза, се изчерви и се отдалечи.
— Май Портула не е очаквала да носиш тези дрехи — каза тихо Мартона на Айла.
Слънцето изкачваше небесния простор и ловците бързо се приготвиха за тръгване. Когато се насочиха към реката, топлото слънце беше разведрило мрачното настроение от церемонията. Разговорите, водени шепнешком рано сутринта, сега преминаха в по-нормален тон. Говореха сериозно за лова. Макар и успехът им да не беше сигурен, ритуалът беше призовал духа на едрия елен и на зубъра, беше насочил вниманието на всички върху предстоящото ловуване, фантомните сцени върху стената на скалата бяха подсилили техните духовни връзки с нематериалния свят на небитието.
Айла почувства, че въздухът е влажен от сутрешната мъгла. Погледна към реката и затаи дъх пред великолепната гледка на природния феномен. Клонките, листата и тревите, осветявани от слънчевите лъчи, блестяха с всичките брилянтни цветове на дъгата. Лъчите се пречупваха през капките и така се създаваше чудната картина. Дори по идеално симетричната паяжина, създадена да улавя плячката на насекомото-хищник, се бяха залепили капки влага.