На Айла това й се стори добро предложение. За пореден път беше впечатлена от мъдростта на Джохаран. Братът на Джондалар беше с почти една глава по-нисък от него, но набитото му телосложение не оставяше съмнения за силата му. Водачеството на голямата и понякога размирна пещера добре му прилягаше. Той излъчваше увереност. Брун, вождът на нейния клан, щеше да го разбере. Той също беше добър водач… за разлика от Брод.
Повечето от зеландонийските вождове, които познаваше, добре подхождаха на постовете си. Пещерите обикновено избираха разумно кой да ги ръководи, но ако Джохаран не бе способен да изпълнява задълженията си, хората щяха да се спрат на някой по-подходящ за вожд.
Ала Брод не беше избран. Той бе гласен за вожд още от раждането си. Тъй като беше роден от съпругата на вожд, се смяташе, че носи неговата памет. Може и да беше така, но не съвсем. Дадени качества, които биха му помогнали в ръководството, като гордостта и способността да командва и да внушава респект, изпъкваха у Брод. Гордостта на Брун се дължеше на постиженията му в клана — той управляваше добре, защото взимаше под внимание мнението на другите, докато гордостта на Брод бе прекалено голяма и граничеше с надменност. Той обичаше да казва на другите какво да правят, ала не се вслушваше в мъдрите съвети и непрекъснато искаше да го уважават за собствените му подвизи. Макар че Брун се беше опитал да му помогне, Брод никога нямаше да стане добър вожд като него.
Когато срещата вече беше към края си, Айла прошепна на Джондалар:
— Бих искала да яздя отпред и да се опитам да открия зубрите. Дали Джохаран ще има нещо против, ако попитам Тефона къде е видяла стадото за последен път?
— Едва ли, но защо не му го кажеш на него.
Двамата се приближиха до вожда и когато Айла му разказа за плана си, той и отвърна, че си е мислел да попита за същото Тефона.
— Сигурна ли си, че ще можеш да откриеш зубрите? — попита той.
— Не знам, но те явно не са много далеч оттук, а Уини може да препуска много по-бързо от човек — отвърна тя.
— Но аз разбрах, че искаш да дойдеш с нас за елените.
— Да. Първо ще разузная за зубрите, а после ще мога да ви настигна точно навреме за елените.
— Е, съгласен съм да разберем точно къде се намират зубрите — каза Джохаран. — Хайде да попитаме Тефона къде ги е забелязала.
— И аз мисля да отида с Айла — обади се Джондалар. — Тя още не познава района достатъчно добре.
— Добре, върви, но се надявам да се върнете навреме. Бих искал да видя копиехвъргачите в действие — отвърна брат му. — Ако са способни и на половината от това, което твърдиш, везните определено ще натежат в наша полза.
След като говориха с Тефона, Айла и Джондалар препуснаха заедно с вълка, който ги следваше. Останалите ловци продължиха по течението на Тревистата река. Релефът на зеландонийските земи беше планински, със стръмни скали, широки речни долини, полегати хълмове и високи плата. Понякога реките минаваха през поляни и полета, а покрай бреговете растяха най-различни дървета. На други места водите прорязваха високите скални стени. Хората, които живееха тук, бяха свикнали с разнообразния пейзаж и уверено се придвижваха, независимо дали се изкачваха по стръмните склонове, катереха се по почти отвесните скали, подскачаха от камък на камък, за да пресекат река, плуваха срещу течението или вървяха из открити равнини.
Ловците се разделиха на малки групи и нагазиха във високата до кръста трева на долината. Джохаран продължаваше да се оглежда да не би брат му вече да се връща заедно със странните си спътници — чужденката, двата коня и вълка. С тях или без тях обаче ловът щеше да мине добре. С толкова много ловци и толкова малко животни нямаше никакво съмнение, че щяха да хванат дивеча без особени проблеми.
По-късно ловците забелязаха самеца с големите рога и спряха, за да обсъдят как да проведат преследването. Джохаран чу тропота на копита и се обърна. Айла и Джондалар се връщаха точно навреме.
— Открихме ги! — възбудено, но шепнешком каза Джондалар, когато двамата слязоха от конете. Еленът се намираше съвсем наблизо и той не искаше да се издава. — Отново са сменили посоката. Сега са тръгнали към засадата! Ще ги принудим да попаднат по-бързо в капана.
— На какво разстояние от нас се намират? — попита Джохаран. — Трябва да вървим пеша дотам. Освен вас другите нямат коне.
— Не са много далеч. Капанът е направен от членове на Третата пещера и не е далеч оттук. Лесно можете да стигнете — отвърна Айла. — Ако сте по-склонни да ловувате зубри, разбира се.
— Всъщност, големи братко, можете да нападнете и едните, и другите — предложи Джондалар.