Айла и Джондалар се насочиха към конете. Вълчо се зарадва, като ги видя. Той не обичаше да го държат вързан. Младата жена рядко ограничаваше свободата му и той не беше свикнал. Конете, изглежда, no-лесно се бяха приспособили към това неудобство. Двамата се качиха на Уини и Рейсър и препуснаха в бърз ход. Зад тях тичаше вълкът. Хората проследиха как те изчезнаха в далечината. Значи беше вярно. Конете можеха да се движат по-бързо от човека.
Решиха първо да отидат до засадата, за да преценят колко далеч са зубрите. Айла бе впечатлена от кръглия трап и се зае да го разучава. Той се състоеше от много малки дървета и трупи, между които имаше храсти, кости и рога. Капанът беше построен преди няколко години и дори мястото му почти не беше измествано. Дърветата, от които беше направен, не бяха забити в земята. По-скоро бяха здраво свързани едно за друго, с цел когато едно животно се блъсне в тях, да не може да разбие стената и да избяга. Заграждението беше гъвкаво и при удар се отместваше от тласъка, но оставаше здраво. Всяка година повредените части се поправяха. По-лесно беше да се поправи, отколкото да се построи наново, тъй като капаните обикновено бяха разположени на най-стратегическите места.
Този се намираше в тясна долина между една варовикова скала и стръмни хълмове. Маршрутът често се използваше за миграции от животните. Някога тук беше текла река, а сега ромоляха водите на малко поточе. Ловците рядко използваха мястото. Животните бързо си взимаха поука, ако даден маршрут криеше опасности, и гледаха да го избягват.
Строителите на капана се бяха погрижили да изградят и стени, които да насочват животните към засадата. Обикновено ловците имаха достатъчно време и организираха групи, които заставаха зад преградите и подплашваха по-хитрите животни, решили да се измъкнат от капана. Тъй като този лов не беше планиран, тук още нямаше никой друг.
— Джондалар — повика го Айла. Той се приближи с коня до нея. Тя вдигна от земята стръкче трева и парче кожа. — Всичко, което мърда или се движи, плаши зубрите. Особено когато те бягат. Веднъж стана така, когато гонехме зубри в засада, направена от хора от Лъвския бивак. Можем да използваме тези неща, за да накараме животните да се насочат към капана.
— Права си. Те са затова — отвърна Джондалар. Те излязоха от долината и препуснаха към мястото, където за последен път бяха видели стадото. Лесно откриха утъпканата от животните пътека. Наброяваха около петдесет зубъра — мъжки, женски и малки — и вече бяха започнали да образуват голямото миграционно стадо, което след няколко месеца щеше да потегли на по-дълъг път. През определени периоди от годината зубрите се събираха на многобройни групи. Беше все едно да гледаш тъмнокафява река с десетки големи черни рога. Друг път се разбиваха на по-малки групи, които понякога не надвишаваха едно семейство. По-често обаче предпочитаха да се движат на стада. Като цяло по-големият брой им даваше по-голяма сигурност. Когато хищниците — особено пещерните лъвове и глутниците вълци — поваляха по някой зубър от стадото, обикновено той беше или най-старият, или най-слабият. Така силните и здравите животни имаха шанс да оцелеят.
Двамата бавно се приближиха до стадото. Зубрите почти не ги забелязваха. Конете за тях не представляваха заплаха, но вълкът ги смути малко повече. Застанаха нащрек, но не изпаднаха в паника. Просто гледаха да се държат настрана от него. Усещаха, че един-единствен вълк не би могъл да повали животно с размерите на зубър. Мъжките зубри обикновено бяха високи около два метра и тежаха около тон. Имаха дълги черни рога и тежка челюст. Женските бяха по-дребни, но също се отличаваха с бързина и пъргавост. Бяха способни да изкачват стръмни склонове и да прескачат значителни препятствия.
Можеха да препуснат в галоп и да изчезнат сред скалистия пейзаж. За зубрите водата не беше преграда — можеха да плуват добре. После изсушаваха дебелата си козина, като се въргаляха в пясъка или пръстта. Обикновено пасяха вечер и почиваха през деня. Имаха силно развито обоняние и слух. Възрастният зубър можеше да стане много агресивен. Трудно можеше да бъде убит с нокти, зъби или дори с копие. Един зубър обаче даваше седемстотин-осемстотин килограма месо плюс сланината, костите, кожата, козината и рогата. Зубрите бяха горди и благородни животни, уважавани от ловците. Възхищаваха се на тяхната сила и смелост.
— Как според теб ще е най-добре да ги подгоним? — попита Джондалар. — Обикновено ловците ги оставят да си вървят спокойно и се стараят да ги упътят бавно към засадата. Поне докато се приближат достатъчно до нея.
— Когато ходехме на лов по време на пътешествието, се опитвахме да накараме някое животно от стадото да кривне. После гледахме всички да тръгнат в желаната от нас посока, към долината — отвърна Айла. — Мисля да яздим зад тях и да викаме. Така ще тръгнат. Но ако използваме тези неща, ще си облекчим задачата. Особено с тези зубри, които се опитват да се отделят и да избягат.