Аз не казах нищо. Не направих нищо. Гледах безизразното лице на брат си.
Ейли продължаваше да стои на колене, вперила поглед в Конал, а Шона пристъпи напред и коленичи до него, за да му затвори очите. Тя още веднъж проплака приглушено, преди да се изправи. Все още държеше окървавения нож в ръката си и продължи да го мести, като в транс, докато върхът му не опря в шията под ухото ми.
Шона улови ръката ѝ и нежно я отдалечи от шийната ми вена.
— Независимо дали ти харесва или не — каза тихо той, — сега Сет е нашият капитан.
Гласът на Ейли бе натежал от презрение.
— Ще тръгна с него, ще яздя зад гърба му и ще се сражавам редом с него, но той никога няма да бъде моят капитан. И ако някога бъда призована да го убия, ще го направя с чувство за дълг и огромна радост.
— Може да ти се наложи — каза Шона. — И то твърде скоро. Нека кланът се разправя с него.
Нима смятаха, че всичко е свършило? Може би, за тях наистина беше. И така може би бе най-добре. Обърнах се към Джед.
Той се беше запътил към червеникавокафявата кобила. По пътя се спря до един мъртвец и със затворени очи и треперещи пръсти изтръгна меча от ръката му. Кобилата изцвили и тръгна да го посрещне. Приближи тъмната си муцуна към ухото му и нежно изпръхтя. Джед я прегърна през врата и притисна лице към топлата ѝ кожа. Остана дълго време така, сякаш нямаше воля да помръдне.
Аз се изправих, взех неокървавената си кама, хванах кичур от косата си и го отрязах близо до скалпа. Джед ме наблюдава няколко секунди, след което се извърна.
Когато отидох при него, сякаш беше изминал цял век. Той рязко вдигна глава. Осъзнах, че не ме позна.
И това ми стига.
— Съжалявам, че те ударих — казах аз.
— О. — Джед се намръщи и докосна лицето си. — Вече забравих.
— Исках да ударя брат си, но той не беше там.
— Обзалагам се, че ти се иска да е бил. — Джед ме прогледна право в очите. — Сега.
— Да — отвърнах аз. — Нещата можеше… да се наредят добре.
— Странно — рече Джед. — Ти ме наричаше изгубено момче.
Поех си дълбоко дъх.
— Обичах майка ти. — Богове, колко горчиви бяха тези думи, но трябваше да ги кажа, преди да съм размислил. Можеше и да нямам втора възможност. — Знам отлично, че това не е било достатъчно, но не бях способен на повече. Ако бях останал, може би щях да успея да я защитя от ламира, но не го направих. Предадох я, както предадох брат си и ако има задгробен живот, ще падна на колене пред духовете им, но няма, така че това е то.
Джед ме слушаше мълчаливо, изпълнен със състрадание. Аз просто стоях пред него и го приех.
В гърдите ми ядът се бореше с мъката.
— Но нищо от онова, което казвам или чувствам, няма да ти свърши работа. Затова няма да се извиня.
— Благодаря — отвърна отсечено Джед и аз знаех, че говори искрено.
Задържах погледа си върху него за една дълга секунда.
— Изглеждаш ми различен.
Поглеждайки към скалпа ми, Джед се изсмя.
— Да. Не го казвай. — Подадох му колан и ножница, която бе подходяща за меча му. — Ето. Трудно е да се язди с оголено острие.
— Благодаря. — Джед несръчно прибра плячкосания меч в ножницата и закопча колана.
— Не така. — Завъртях очи. — Погледни. Този каиш. Не е голяма философия.
Той прие помощта ми.
— Хубава риза.
Докоснах безстрастно лепкавото петно над сърцето си и напипах неравните ръбове на дупката в индиговия памук.
— Файорак няма да се нуждае от нея, както и от колана си. Пък и съм изморен. Взе да ми става студено.
— Аха — отвърна Джед. — Предполагам, че на Файорак му е все едно.
— И без това повече няма да почувства нищо. — Погледнах към небето. — Знаеш ли, Кулан, когато бях на девет, а Файорак на осем, двамата бяхме неразделни. Каква война е това, Джед. Каква война. — Аз затворих очи, позволих си за миг да се потопя в безполезната носталгия, и ги отворих. — Така. Знам къде отиваш.
Джед внимателно извади пистолета от колана на дънките си.
— Оставих Рори там. Трябва да се върна да го взема.
— А аз оставих любимата си тениска. Но това не означава, че ще си я върна.
Джед ме огледа от глава до пети.
— Не си се променил.
— Какво, да я оставя да спечели? Успех, Кулан. — Събрах дланите си в шепи, подложих ги под крака му, помогнах му да се качи на коня и плеснах кобилата по задницата.
Джед не се обърна, не погледна дори встрани. Беше се съсредоточил върху онова, което лежеше пред него и не позволяваше на страха да свие отново стомаха му. Познавах всички белези.