— Донесете сина ми! — изкрещя Сет.
Край един от изходите към коридорите настъпи раздвижване, събралите се, се разстъпиха встрани и Рори зашляпа напред.
Джед ахна и бе готов да се спусне напред към него, но Сет притисна още по-силно острието към гърлото на Кейт, която изкрещя от безсилен гняв.
— Махни го оттук — рече злобно мъжът. — Какво е той всъщност, котка? Прасенце?
— Ах. — Въздишката на Кейт прозвуча почти влюбено. — Силен си, Мурлин.
— Аз и Ку Хорах. Той е в сърцето и в главата ми, и ще трябва да се разправиш и с двама ни. А сега доведи сина ми! Още един двойник и ще изгубиш ухото си.
На мястото, където стоеше Рори, сега нямаше никой, а от коридора се разнесе мяукането на сърдита котка.
— Донеси детето — изръмжа Кейт на Ласло. — Винаги можем да си го върнем.
— Само през трупа ми — изръмжа Джед.
— Точно така — каза Ласло. Той отиде до група жени и взе детето от ръцете на една от тях. От обляното в сълзи лице на момченцето го погледнаха две сиви очи и то протегна ръце към Джед.
— Ед! — проплака детето, сякаш бе стояло изоставено цял месец тук.
Джед го грабна и кимна на Фин. Тя преглътна; гърлото ѝ бе сухо като прах. Сега идваше най-трудната част — да измъкнат Рори оттук. Фин нямаше представа какво да правят с него и въпреки всичко се надяваше, че Сет го е обмислил.
— Сет — рече Фин. — Това е Рори.
— Добре — отвърна той. — Сега се махайте.
Джед и Фин се спогледаха, после се обърнаха към Сет и изрекоха едновременно:
— Какво?
— Тръгвайте! — изрева той. — Или си мислите, че ще ни оставят да живеем, за да имат партньори за шах?
Двамата нямаха нужда от трето подканяне. Фин за последно погледна към Сет, който стоеше в нишата, стиснал шията на Кейт и притиснал почти с любов острието на камата си към вената ѝ. Той отвърна на погледа ѝ толкова бързо, че тя едва успя да го улови, но веднага се съсредоточи изцяло върху своята любовница.
Тълпата се раздели неохотно и ги пропусна. Щом се озоваха в тунела, те си плюха на петите и скоро стигнаха до червеникавокафявата кобила. При вида на Джед тя изцвили доволно и удари с копито по земята.
— Нима просто ще го изоставим? — попита отчаяно Фин, докато се качваше на седлото.
Джед ѝ подаде Рори, но не посмя да я погледне.
— Трябва.
Докато тя несръчно помагаше да Джед да се настани зад нея, те видяха как двата вълка се промъкват към входа на пещерата. След това кобилата препусна в галоп и всичко се изгуби от погледите им.
34
Отстъпвах бавно към изхода на пещерата, усещайки сантиметрите с ума си. Вече беше по-трудно. Тя се беше промъкнала вътре и болеше, а и не беше сама; ужасяващото напрежение се натрупваше от обединената неприязън на всички в залата, и най-вече на онези, чиито любими и синове бяха загинали съвсем скоро.
— Ах, Сет — промърмори Кейт с глас, подрезгавял от впитата в гърлото ѝ верижка. — Никога повече да не видиш сина си, въпреки всичките положени усилия!
Аз затворих очи, за да се съсредоточа по-добре върху всички, но ги изпусках. Те изпадаха от начертаната в съзнанието ми карта и след още няколко секунди повече нямаше да мога да защитавам фланговете си. Смъртта ми щеше да е бърза. Въпреки всичкото ми глупаво перчене, аз не исках да бъда разкъсан на парчета, а Галах не блъфираше.
Тогава усетих топлия натиск на вълците от двете ми страни, чух ниското ръмжене на Брандир. Това ме изпълни с щастие и ми вля малко кураж. Въпреки всичко те все още бяха с мен. Дори защитата им да не успееше да ми спечели достатъчно време, то да умра с приятели, колкото и бавно, колкото и страшно да бе, щеше да е по-добре от това да умра сам.
Исках да свържа ума си с брандировия. Нуждаех се от утехата, която винаги ми осигуряваше, онова усещане да съм наполовина вълк, но не можех да се лиша от концентрацията си. Може би по-късно, когато съм вече в ръцете им, може би тогава ще успея, ако Брандир остане жив достатъчно дълго. Може би това щеше да ми помогне малко. Не очаквах кой знае каква помощ.
— Е — продължи Кейт. Тя познаваше страха ми и въпреки че собствената ѝ огърлица се врязваше в гърлото ѝ, устните ѝ потрепнаха развеселено. — Поне ще се срещнеш скоро с брат си.