Той сви рамене и се разсмя. Но не отговори.
— Как изобщо успя да ме забележи Шаная?
Той отново сви рамене.
— А Джед как те е забелязал? Не знам. Може и двамата да имат Ший сред предците си.
— Като стана дума за това, ти имаш ли?
— Да. Ха! Падналите ангели, не знаеш ли. Нали се сещаш за онази приказка, която разказват старите простосмъртни? Когато техният Бог изгонил бунтовните ангели от Рая, онези, които паднали в морето, се превърнали в тюлени, онези, които били уловени от небето, се превърнали в Северното сияние, а онези, които паднали на земята, станали феи.
Тя се извърна и се загледа в облаците, за да скрие усмивката си от него. В настъпилото приятелско мълчание тя скръсти ръце пред лицето си, чувствайки се твърде удобно, за да помръдне. Конят изтича към морето, протегна глава към вълните и започна да пие.
— Значи вие — ние винаги сме живели тук?
— И Воалът ни е пазел, да. Не можем да се справим без него. Има някои неща, за които съм готов да умра, но политическата кариера на Кейт не е сред тях.
Фин се загледа в ножницата на гърба му.
— Моля те, постарай се да не умираш за нищо.
— Нямам и намерение, миличка.
— Ще ми се да спреш да ме наричаш така.
— Късно е вече. Миличка.
Тя завъртя очи.
— И с кого точно се биете?
— С хората на Кейт. Които искат война с простосмъртните. Хора, които вечно са недоволни.
— Значи като Сет — промърмори Фин.
— Не — каза Конал. — Фин, не. Той е недоволен, но няма да стигне чак дотам.
Тя го погледна с вдигнати вежди.
— Това го чух, млада девойко.
— Между другото, той защо ме мрази?
Конал изруга под носа си и зарови пръсти в пясъка.
— Не те мрази. Когато нямаш собствени деца, понякога просто не си толкова мил с децата на другите. Ясно ли е?
— Ти нямаш деца.
— Не, но имам теб. — Той леко ѝ се усмихна. — Сет изгори мостовете си за връщане заедно с мен. В деня, когато двамата напуснахме крепостта на Кейт и отведохме с нас половината от най-добрите ѝ бойци.
— Ох, ренегати.
— Не е просто ох, а живо мъчение.
— И вие трябва да воювате, така ли?
— Виж какво, Кейт е по-ужасна от всички нас. Тя би започнала война само защото няма с какво да се забавлява в някой скучен уикенд. И се разбира много добре с ламирите. А това не е хубаво, вярвай ми.
Фин се надигна, за да наблюдава коня, който стоеше край водата. Изглеждаше като омагьосан от островите в далечината. Морето се ширеше синьо и копринено под перестите облаци, но в него сигурно се бяха удавили стотици мъже. Хиляди. Фин потрепери, представяйки си гниещите им на дъното тела. Не ѝ харесваше да вижда под покривалото на света и не искаше да знае какво представляват ламирите или защо ѝ навяват мисли за смърт.
— Кейт иска Воалът да умре и това ще бъде краят за нас. — Той вдигна показалец и палец. — Веднъж бях ей толкова близо до изгаряне на клада. Не можем да живеем в онзи свят, Фин. Винаги се стига до сълзи. Или до пламъци.
Тя изпуфтя отвратено.
— Нещо друго да си забравил да ми кажеш?
— Сигурно има още. Все някога ще се сетя и за него.
— Тогава защо не ми разкажеш за снощи? Защо отказа да говориш с мен?
— Какво? — Той се засмя. — Разговаряхме достатъчно дълго снощи. Когато спря да се цупиш.
— Да, да. Не тогава, преди това. Часове по-рано. Когато бях в гората сама и ти се приближи.
Той отвори уста. После я затвори.
— Видях те сред дърветата. Знаеш го.
Конал силно пребледня и смехът му се стопи. Лия седна и зяпна откровено Фин.
— Не съм бил там по-рано — каза той. — Трябваше да яздя като вятър, за да успея да се върна навреме.
— Знам, че е тайна. — Тя се огледа нетърпеливо. — Но тук сме сами, Конал. Хайде де.
Той изглеждаше смаян, че е бил видян.
— Сигурен съм, че знаеш, Фин. Какво ти казах?
— Нали чу. Не ми каза нищо. Сега вярваш ли ми?
— Разбирам. — Зениците му се бяха разширили, но в тях проблясваха възбудени светлинки. — И как бях облечен?
— С дългото си черно палто. Онова супер якото, кашмиреното. Хайде, стига вече, става ли?
— Очите ми, Фин. — Той се опита да се усмихне. — Какъв цвят бяха очите ми?
— Сиви, дърво такова, също като… — Смехът ѝ секна рязко. — Черни — рече тя. — Очите ти бяха черни.
Той я хвана толкова рязко за главата, че тя потрепна, но той просто я стисна здраво и я погледна право в очите.
— Да не е бил твоят зъл брат близнак или нещо такова? — Започваше да му се ядосва. — Пусни ме.
И Конал я пусна. Внезапно.
— Две зрения — прошепна той. — О, Фин. Ти имаш две зрения. — После въздъхна тихо. Прибра кичур коса зад ухото ѝ и го задържа, за да не увисне отново. — Разбира се, че си ме видяла — рече Конал с плашещо ярки очи. — Но сега ме чуй. Това си е моя работа. Не го споменавай на никого. Чу ли? На никого. — Той се поколеба. — Особено на Сет.