Настъпи тишина. Ужасяваща, плътна и мрачна. Изражението на Конал наподобяваше зимна картина, но без красотата ѝ.
Знаех, че съм стигнал твърде далеч. И когато Конал пусна Фин, аз знаех, че е изгубил контрол, разбрах го по оголените зъби и блестящите сребристи очи. Затова не трябваше да се изненадвам, когато той процеди през зъби ужасна обида за мен и майка ми. Колкото и да бе злобна, тя си беше чистата истина.
— Копеле на долна курва.
Шона стреснато ахна, но никой не обели дума. Брандир пристъпи към мен, за да ме защити, и оголи зъби срещу Конал, въпреки предупредителното ръмжене на Лия.
Добра постъпка. Той ми беше верен. Аз леко докоснах съзнанието му с моето. Поех си дълбоко дъх, после още веднъж. Изчаках острата болка да отмине и се усмихнах студено.
— Това съм аз, човече.
Конал затвори очи.
— Мурлин — каза той.
— Ама и характерче имаш. — Гласът ми звучеше нежно. Зарових пръсти в козината на Брандир. — То ще те убие.
— Сет, човече, съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да го кажа.
— Да.
— Знаеш, че не исках. Съжалявам.
Да, знаех го. Знаех и че извиненията не са силната му страна. Облегнах глава на шията на жребеца и неохотно му се усмихнах.
Фин предпочиташе да получа истински бой, а не само вербален.
— Защо му се извиняваш? — извика тя.
— Той ми напомни — казах студено аз, — че лъжите понякога са по-добри от истината.
Тя ме погледна, след което се обърна към Конал.
— Значи това обяснява всичко. Лъжите ти в продължение на шестнайсет години.
— Да, всъщност…
— Млъкни, Сет. Фин, казах ти, че изобщо не е така. Не исках да…
— Баща ми! — Думата прозвуча като ридание. — Ти каза, че е от сърцето му. Излъгал си за баща ми!
Колко приятно бе усещането, че не аз бях причина за настъпилата ужасна тишина.
И въпреки това…
— Преодолей го — сопнах ѝ се аз. — Конал страдаше от загубата на Ангхис също като теб. Дори повече. И той бе повече баща за теб, отколкото би могъл да бъде Ангхис.
— Кой? Извинявай, но не знам за кого говориш.
— Фин… — Конал се поколеба и загуби.
— Имаш предвид него? Мъжът, когото дори не познавам? Който препуска наоколо с меч в ръка и избива невинните фермери?
Ейли се изправи. Шона заби поглед в земята.
— Обичах те, Конал. Но всъщност дори не съм те познавала.
Тя отблъсна Джед настрани и тръгна, препъвайки се, към дърветата.
Никой не смееше да вдигне очи. Миналото време, което бе използвала, рикошира в гърдите ми. Само боговете знаеха какво причинява на Конал.
— Искате ли да… — обади се Шона.
— Не, не. Не мисля… Не, остави я. Нека се успокои. Не знам. — Конал стисна зъби.
— Ще го преодолее — казах аз.
— Няма, ако зависи от теб — изръмжа Джед.
Свих рамене, вдигнах трупа на елена и го изнесох от сечището. Не беше трудно да го заколя в тъмното, близо до дърветата, но не затова исках да се отдалеча от останалите. Малко след края на гората, точно под песъчливото свлачище, имаше хубава гладка скала. Стоварих трупа върху нея, извадих ловния си нож, усещайки погледа на Конал. Той не сваляше очи от дърветата.
За миг си помислих дали да не предложа да тръгна след нея. Да се извиня на глупавата крава. Да поуспокоя нещата. Да ѝ обясня как го е наранила; знаех, че накрая ще му прости и колкото по-бързо станеше това, толкова по-добре. Реших да изчакам. И ако Конал не отидеше, тогава щях да го направя. Щях да преглътна гордостта си, дори ако това означаваше да се задавя.
Разпорих корема на елена с ножа си, извадих вътрешностите му и ги хвърлих на Брандир и синия жребец. Конят успя да се пребори с вълка за тях, но и без това двамата се бяха нахранили добре. Конал ме наблюдаваше напрегнато; знаех, че се опитва да не мисли за Фин. Той запретна ръкави над лактите си и погледна към зората, която обагряше небето над морето.
— Не може да е отишла далеч — казах аз. — Просто се опитва да се успокои.
— Знам.
Може би не искахме да мислим за друго. Специално аз. Щом сега ги надрънках такива, какво ли щях да сътворя занапред?
Пред нас се ширеше неприветлив пейзаж и вече миришеше на зима. Небето бе покрито с архипелази от облаци, озарени от невидимото слънце, което бе скрито под облачния куп.
— Зазорява — казах аз, без да вдигам поглед от окървавените си ръце. — Минаха почти два дни.
— Богове.
— Няма нужда от паника. — Седнах назад върху петите си и погледнах към него. Понякога ми се искаше да го хвана за раменете и да го разтърся. — Но Джед трябваше отдавна да си е заминал.