Джед рязко отвори вратата и я цапардоса в лицето.
Застана неподвижно на прага. Отнякъде се носеше пискливият плач на Рори и навсякъде вонеше на повръщано. По лице на пода лежеше майка му. Главата ѝ бе извърната така, че едното ѝ кафяво око гледаше право в него.
— Мамо?
Объркани мисли, вледенено сърце, пълно отрицание. А в далечината — приближаващи се сирени.
И една ясна мисъл — можеше да се погрижи само за единия от тях. Той сграбчи одеялцето на Рори, преметна го през главата на пищящото бебе и го притисна в прегръдките си. Боже, малкият негодник беше целият мокър и вонеше. Джед пъхна един памперс в джоба си.
Рори зарови лице във врата му, писъците му постепенно преминаваха в хълцавици. Джед се поколеба. Искаше му се отново да провери майка си, но просто нямаше смисъл. Нямаше и време за това.
Той излетя навън.
От тичането надолу по стълбите с Рори в ръце му се зави свят и той се спъваше на всяка стъпка. Кльощавия дилър бе изчезнал, но хазайката стоеше в двора и надничаше през портата, която бе отворена широко и се полюляваше на ръждясалите си панти. Джед я бутна настрани, пренебрегвайки гневните ѝ викове, които скоро вече не чуваше, защото се отдалечаваше на бегом, а сирените виеха в ушите му.
Той отскочи встрани, когато линейката сви по уличката, но шофьорът не му обърна внимание и Джед се шмугна зад колата. Приближаваха и други сирени. Те се чуваха от двете посоки на Т-образното кръстовище и Джед се сепна, препъвайки се. Три коли за майка му? Това му се струваше прекалено.
Когато стигна до края на улицата, той отново ги чу. Воят отекваше в бетонните колони на търговския център. Не можеше дори да разбере откъде идват. Хората зяпаха, но Джед не знаеше къде да отиде, накъде да завие. Той изкрещя от безсилие.
— Ей, ти. Спри!
Той се шмугна през разкъсаната ограда и се затича през сметището. Познаваше добре територията си, но сега носеше Рори, който се бе вкопчил здраво в него. Не можеше да го изостави. Както беше изоставил Мила… не. Бързо прогони образа от съзнанието си — просната неподвижно на пода, изкривена под странен ъгъл.
Когато стигна до края на сметището, той се спря пред булеварда с разтуптяно сърце. За кратко затвори очи, после изскочи от дупката, но те стояха пред него: полицай без шапка и две жени, едната с полицейска униформа, а другата с черно поло и евтино червено сако. Приближаваха се към него, Червеното сако най-отпред, и се спряха когато и той се спря, задъхан. Тя протегна ръка към него, с напрегнат поглед.
— Хайде, синко, успокой се. — Гласът на полицая беше нисък, авторитетен, от типа гласове, на които инстинктивно се доверявате. — Нека помогнем на теб и на бебето. Ела.
Джед погледна ченгето, после се обърна към жената. Очите ѝ проблясваха фанатично, почти гладно.
Джед се завъртя и хукна отново. Оставаше му единствено да напусне града. Когато зад гърба му се разнесоха викове, периметърът му се стори ужасно далеч, но той успя да го достигне много по-бързо, отколкото се бе надявал. Рори се бе вкопчил в него като бръшлян. Свиреха клаксони, свистяха гуми и летящите по магистралата коли го разколебаха за момент; но миг по-късно той вече бе преминал околовръстното шосе и бягаше с всички сили към полето.
Джед спря, за да си поеме дъх, и отново затича. Преследвачите му не се отказваха; Боже, защо бяха толкова упорити? Отново се чуха сирени, този път пред него. Защо бяха толкова много? Защо толкова ги интересуваше?
Силите го напуснаха окончателно при портата край Езерото на феите. Той се облегна на нея, поемайки си дълбоко дъх, макар дробовете да го боляха. Остана там, загубил всякаква надежда. Нямаше как да прехвърли Рори през бодливата тел — тя можеше да разкъса нежната му кожа. Джед потърка очи във влажната руса коса на брат си. Напусна го всякакво желание за борба и той се свлече край портата.
Тя се отвори широко; момчето едва успя да се удържи да не падне.
Какъв глупак. Беше толкова смешно, че той едва не се заля в истеричен кикот. Месеци наред беше прескачал ограда от бодлива тел, която имаше порта със счупен катинар. Но вече нямаше никакво значение. Тук нямаше къде да се скрие, но той продължи тромаво напред, пренебрегвайки вътрешния си глас, който го подтикваше да се върне назад. Тук можеха лесно да го вкарат в капан, лесно да го заловят.
Но и на пътя беше така.
Джед спря в сенките на боровете и зачака с надеждата ченгетата да са суеверни и да не посмеят да се приближат до Езерото на феите. Напразна надежда, но ако той навлезете още малко навътре и се скриеше в храсталака, те може би щяха да претърсят само отгоре-отгоре. Не биваше да остава толкова близо до оградата.