— Ку Хорах, това е…
— Ейли, да не си посмяла да продължиш — сопна ѝ се той. — Няма да я изоставя. Кейт иска да отида и да я прибера; ако не го направя, тя ще я обеси.
— Можем поне да извикаме подкрепления. Дори от такова разстояние Торк може да призове Сулир…
— Така ли? Да е опитвал напоследък?
Торк се изчерви, когато всички вперихме мрачни погледи в него. Дори не се опита да отговори.
— Видя ли? — рече горчиво Конал. — Не знам как успява да го направи Кейт, но ѝ се получава. Отрязани сме. Свиквайте. — Той сграбчи кичур от гривата на жребеца. — Сега отивам да прибера кръщелницата си. Някой ще дойде ли с мен?
Въобще не ми харесваше, че се разделяме отново, но щеше да е глупаво от наша страна да не увеличим шансовете си. Ейли настоя да язди с Конал и Торк тръгна с тях; аз се радвах на мълчаливата компания на Шона, който беше и най-добрият следотърсач.
— Ще ми се да бях убил Ласло, когато имах тази възможност — казах аз.
Шона се изсмя сухо.
— Ще имаш и друга. Стига брат ти да не се добере пръв до него.
Искаше ми се и аз да бях такъв оптимист. Боговете са ми свидетели колко омразно ми бе да държа Ласло на мушка, а стрелбата да ми е забранена от някакъв си технократ в заврян накрай света офис, който има повече опит в политиката от мен, но никога не е виждал хората си в действие. Всеки ден се ругаех заради това. А ругатните станаха още по-грозни след като отново му хванах следите и когато най-накрая реших, че е настъпил моментът да го вкарам в гроба, намерих само седемдесет и осем заложници от онова, последното село.
Всъщност не беше точно така. Открих останките от телата им, накълцани на парчета и нахвърляни в един масов гроб.
Тръснах глава, за да прогоня спомена.
— Между другото — обадих се аз, — не го подценявайте. По-добър е с меча, отколкото би трябвало.
— Но не и колкото Конал — рече Шона.
— Колко предано от твоя страна — заядох се аз, — но не бих заложил на това. Смъртоносните маниаци не ги дисквалифицират от олимпиадите. Той спечели злато.
Шона рязко дръпна юздите на коня си и подуши въздуха.
— Какво? — Извадих меча си наполовина от ножницата.
Той поклати глава.
— Не е наблизо, но усещам нещо, което досега го нямаше.
— О, богове. Не ми казвай.
— Хубаво. — Той ми се усмихна печално. — И дума няма да обеля. Нещо отново мина през водния портал.
Странното усещане бе дишането. И то само защото не очакваше, че ще може да го прави. Пръстите на Джед загребаха водорасли и мокри камъчета, той се надигна на колене и повърна в плитката вода. Забеляза, че всъщност не повръща вода. Изтощението и ужасът изхвърляха навън последния му обяд и щом стомахът му се изпразни, той се почувства много по-добре.
Рори. Джед се надигна, олюлявайки се.
Слава Богу. Рори се намираше на брега и се заливаше от смях, хвърляйки шепи ситен пясък във водата. Джед се преви на две и изчака спазмите в стомаха му да утихнат. Небето изглеждаше оловносиво и зловещо, но тъничката косица на Рори блестеше като огряна от слънцето пшеница. Детето — ако наистина беше Рори, — дори не изглеждаше толкова мършаво, сякаш по време на престоя си във водата беше наддало доста. В главата му се зароди подозрение.
Рори го погледна озадачено. След това познатите му бебешки зъбки проблеснаха в широка усмивка, той се изправи с мъка и се заклатушка към брат си.
— Ед! — извика детенцето.
Джед се свлече на колене и го прегърна. Ох, гърбът му беше вир-вода и вонеше на урина. Горкото хлапе — това си беше точно Рори. Джед бързо смени разпадащия се памперс; само Бог знае как щеше да се оправи следващия път. Нахлу му отново мокрите дънки и се изправи.
Когато усети първите дъждовни капки върху ръцете си, той се усмихна на детето.
— Да вървим, ангелче.
От небето се бе спуснала плътна дъждовна завеса, която замъгляваше хоризонта и покриваше руините на замъка. Джед го зърна за миг, после го изгуби. Дъждът го приближаваше, но облаците не бяха единствената опасност. Заедно с тях се носеше още нещо, което той усещаше в стомаха и костите си.
Налучквайки посоката, той се изкатери по брега и пое през равнината, обрасла с ниски храсти. Рори го беше яхнал през хълбока, но дори веселото му настроение не можеше да издържи над дъжда, който започна да се излива върху тях, когато се отдалечиха на стотина метра от брега. Джед подгизна за секунди, а Рори се сгуши в него и водата започна да се стича от главата му по врата на брат му. Хлапето захленчи.
— Шшт — промърмори машинално Джед, макар да не виждаше причина детето да млъкне. Самият той бе на път да захленчи. Беше сам, без приятели, изпълнен със самосъжаление и беше почти сигурен, че е сбъркал пътя. Но въпреки това нямаше смисъл да се връща назад. Джед притисна здраво Рори към гърдите си и продължи да крачи.