За няколко минути хоризонтът се изгуби съвсем, сякаш размазан от гигантски палец върху водния пейзаж, и времето изгуби всякакво значение. Единственото, което Джед долавяше, беше жвакането на обувките му и унилото шумолене на дъжда. Животът му представляваше единствено отегчение, изтощение и подгизващ студ: той бе напълно дезориентиран и нямаше представа колко километри е изминал. Мина час, после втори и накрая той се отказа да гледа часовника си, защото стъклото му бе замъглено от дъжда.
Заради Рори не можеше дори да си избърше очите; водата се стичаше по лицето му и постоянното примигване му въздействаше хипнотизиращо. Вятърът се усили от чиста злоба и дъждовните струи го шибаха право в лицето. Искаше му се просто да легне в храстите и да си почине. Копнееше толкова силно за това, че бе готов да го направи въпреки ужасяващото усещане, което го полазваше заедно с настъпващия мрак.
Следяха го. Не можеше да ги види, но ги усещаше. Не бързаха, просто изчакваха и се присмиваха на усилията му. Враждебни намерения, помисли си той, припомняйки си Мечо Пух и невестулките, последната приказка за лека нощ, която бе прочел на Рори от една открадната книжка. Прииска му се да се засмее. Прииска му се да заплаче. Искаше да се прибере у дома.
О, това вече нямаше значение. Хрумна му, че каквото и да бе враждебното нещо, той нямаше да му позволи да се забавлява за негова сметка. Можеше просто да се спре, да седне заедно с Рори на земята и да чака. Вече дори не му беше студено.
И точно когато краката му омекнаха, той чу нещо познато. В първия момент помисли, че е игра на въображението му, но после почувства ритмичното тупкане под краката си. Знаеше, че трябва да побегне, но тичането принадлежеше на едно друго време и място — място, където от него имаше повече смисъл.
То изскочи иззад плътната дъждовна завеса право под носа му — едно озъбено чудовище. Трябваха му няколко спиращи дъха секунди, за да осъзнае, че това е кон, с пламнали ноздри и блестящо око, черно като на акула. Просто един кон — о да, той помнеше конете. Джед се спря и притисна Рори към себе си, докато животното препускаше около тях в лек галоп. Постепенно то премина в арогантен галоп и стесни кръга дотолкова, че Джед трябваше да се върти, за да не го изпуска от поглед. Рори също го наблюдаваше, без изобщо да изглежда притеснен, и Джед дори чу веселото му гукане, когато бялата глава на коня се наведе да го подуши.
Съществото се отпусна на задницата си със звучно цвилете и удари с копито по земята. Дори това не уплаши Рори, който се усмихна, протегна ръка и докосна муцуната му. Джед затвори очи, приготви се да умре и да защити с тялото си брат си.
Нямаше удар с копито. Конят подскочи към небето и прелетя над главите им точно когато Джед се наведе под корема му. След миг вече се отдалечаваше през подгизналата пустош и постепенно се изгуби зад водната завеса.
Поемайки си рязко дъх, Джед потрепери от студ и страх. Но поне трепереше. Предателската топлина бе изчезнала и крайниците му отново можеха да се движат, изпълнени с енергия и болка. Вече напълно бе изгубил всяко усещане за посока, но нищо не можеше да направи. Отново повдигна Рори на хълбок и тръгна напред.
Адреналинът му бе влял допълнително енергия, но мрачното злобно присъствие не си бе отишло заедно с коня. Джед изпъна гръб. Не искаше да се оглежда. Едва не бе умрял от страх, когато конят изскочи отникъде, но онова, което бе останало след него, бе много по-лошо.
Почти усещаше как кръвта във вените му се сгъстява, как сърцето му изстива и забавя ритъма си. Ужасът се приближаваше; той не можеше да го назове и си помисли, че ако би могъл, всичко щеше да е наред. Но това беше невъзможно. Единственото, което се въртеше в главата му, бяха предишните мисли — че трябва да спре още сега и да го лиши от всякакво удоволствие.
Не можеше да продължи напред. То щеше да го хване. Джед притисна личицето на Рори към врата си, усещайки потреперването от страх на малкото телце. Искаше му се детето да не е тук. Нямаше да може да му помогне. Нищо не можеше да му помогне.
Той зачака.
Вятърът спря заедно с краката му, но в мрачния въздух се движеше нещо друго. Нещо ги обикаляше в кръг, очаквайки, надявайки се може би за още малко съпротива. Джед усети, че му се повдига и захапа силно яката на вълнената блузка на Рори. Нямаше смисъл. Смъртоносният ужас замъгляваше мислите му.