Зърна нещо с крайчеца на окото си — замъглено, но постепенно придобиващо форма с приближаването си. Нещо, приличащо на човек, или поне на кожа, опъната върху човешки кости. Жълтеникава кожа, студена и гладка като пергамент, от която можеше да се стича единствено задушаващата мъгла на злото.
Нещото се забелязваше трудно, почти се разтваряше в тъмнината. Джед присви очи, дишайки тежко, опитвайки се отчаяно да го види и да се скрие от погледа му. Можа да различи босите му крака и голите гърди, видя, че носи панталони, които висяха като торба на кръста му и дълго, развяващо пешовете си палто. Докато вървеше към него, съществото плюеше и на местата, където попадаше слюнката му, храстите прогаряха и се сгърчваха.
Джед бе виждал това същество и преди. Не знаеше кога и къде, но това нямаше значение, защото знаеше, че скоро ще умре. Успяваше ясно да различи само едно нещо: широката безчувствена усмивка, която разделяше на две мъртвешки бледото лице, обещаваща единствено мрак, болка и ужас.
Страхуваше се, толкова много се страхуваше. Но не можеше да побегне, не можеше да спаси Рори. С него можеше да прави каквото си поиска, стига да оставеше на мира Рори, но това нямаше да стане; усещаше го в червата си. Щеше да види как Рори умира, а след това щеше да умре и той.
— Джед…
Лаещ глас, изсушен като отдавна изоставен труп. То му се усмихна и тогава измъкна закривеното острие от колана си.
21
Видяхме мъжа върху сивия кон, преди да видим останалото, защото тропотът на копитата прогърмя сякаш отникъде. Двамата с Шона препускахме устремно, но другият кон се приближаваше от противоположната посока и се намираше много по-близо до ламира и момчето, което се бе сгърчило между краката му. Ламирът не ни обръщаше внимание; той бе хванал едно малко дете за гърлото и замислено потупваше с острието на ножа по бузата му.
Изревах яростно, но се намирах твърде надалеч. Не можех да направя нищо; единственото, което можеше да направи ездачът, бе да прегази ламира; и той постъпи точно така, подхвърляйки го във въздуха така, че да изпусне детето. Докато то летеше към земята, една жилеста ръка го улови, стисна го здраво и бързо го пъхна под мръсното кожено палто.
Слинкбоун бързо скочи на крака и изпищя от ярост. Ламирът се хвърли към Джед, но момчето се бе изправило и тичаше, толкова уплашено и отчаяно, че дори не му хрумваше да се развика. Шона стигна до него пръв, наведе се, хвана го през кръста и го метна върху коня си.
Проклятията на Слинкбоун ме шибнаха през ушите като бич, но той изпусна ножа си и очевидно не бе толкова бърз в ръцете, колкото с устата. Синият жребец го връхлетя в мига, когато зърнах проблясването на острието, но аз вече стисках меча си, а и бях достатъчно разгневен, за да успея да избегна замаха му и въпреки това да бъда точен. Вратът на ламир се прерязва също толкова лесно, колкото и върбово клонче. Главата му просто хвръкна настрани, по-бързо и по-надалеч, отколкото възнамерявах да я пратя. Пришпорих жребеца настрани и инстинктивно се наведох, когато тя се удари в скалата и се пръсна на парченца. Към мен полетяха капки белезникава течност, но жребецът препускаше бързо и нито една от тях не успя да ме докосне. Дръпнах рязко юздите и задъхан се усмихнах на Шона, а след това и на наблюдателя.
— Добър екип сме — казах аз и повърнах.
— Аха, досега трябваше да си им свикнал — рече развеселено Шона, докато ме потупваше по гърба.
Аз си избърсах устата и се престорих, че го наплювам, за да го накарам да се отмести встрани.
— Някога сблъсквал ли си се с някой от тях, умнико?
— Наистина ли искаш да знаеш? Да, сблъсквал съм се. И се радвам, че не беше наблизо, за да ми се подиграваш. — Той ми намигна. — Нали не накапа коня ти?
— Не. — Огледах плешките и бутовете на жребеца, просто за всеки случай. — Ако проклетото нещо не се беше взривило, може би щях да запазя главата. За проклятие.
Лицето на Шона помръкна и той ме погледна намръщено.
— Не смей дори да се шегуваш с това.
— Какъв задник си, Мурлин. — Дори наблюдателят ме погледна неодобрително. — Дано си измил меча си в чиста течаща вода. Знаеш какво ще ти се случи, ако…
— Да ти приличам на аматьор? Използвах горелка. — Старият пазач нямаше никакво чувство за хумор. Само защото беше някакви си петстотин години по-възрастен от останалите, той продължаваше да се отнася към нас като към тийнейджъри.
Джед седеше мълчаливо пред Шона, но уплашените му очи се стрелкаха из пустошта. Сигурно си мислеше, че трябва да се бори с нас, но очевидно нямаше сила за това. Но пък дори да го убиехме, това щеше да е сто пъти по-добро, отколкото да чака в проклетия сумрак появата на нещо зло, докато кръвта във вените му постепенно почернява и изстива. Надявах се да ни е благодарен.