Препускахме като бесни. Конете на всички ни бяха от един сорт и копитата им едва докосваха земята, и въпреки всичко, което беше преживял, Джед едва не заспа на гърдите на Шона, когато най-после преминахме в тръс. Най-накрая бе спрял да трепери, а малкият му брат спеше в ръцете на наблюдателя и леко се усмихваше. Значи сънуваше хубави неща — изумително! Наблюдателят беше свалил очилата си и ни гледаше с хладните си очи. От време на време хвърляше по някой поглед към бебето и през лицето му преминаваше озадачено изражение.
— Вече няма смисъл да търсим Фин — изръмжах аз. — Пак си имаме бебе в колата.
Шона яздеше до мен и седящият пред него Джед бе започнал да си възвръща цвета на лицето. Той не спираше да хвърля скришни уплашени погледи към наблюдателя, който яздеше десетина крачки пред нас и тихичко припяваше на бебето.
— Добре ли си? — Не знам защо си правех труда. Всеки път, когато му задавах някакъв въпрос, Джед ме лъжеше.
Този път дори не отговори.
— Помислих си, че той е Ласло — рече той безизразно.
Пред нас наблюдателят се спря и се обърна невярваща назад.
— Ласло? — Той изплю името така, сякаш бе отровно.
— Адска паст, Кулан. Какво те накара да си го помислиш?
Наблюдателят продължаваше да го гледа, оставил коня си сам да следва пътя.
— Намерих пистолета му. Във водата край колибата.
— О, и от това следва, че е неговият. Влакът на твоята мисъл сигурно е дерайлирал край Нютънмор, Кулан. По-добре се извини на наблюдателя. Той е много докачлив.
— Ти си една лъжлива жаба, Мурлин — въздъхна наблюдателят, свали кожената си шапка, изля събралата се в периферията ѝ вода и отново я нахлупи на главата си. — И все пак. Ласло. — Той изхъмка и поклати глава.
Лицето на Джед пламтеше в аленочервено.
— Реших, че ти си убил Мак…
Раздразнен, наблюдателят обърна коня си и се приближи до него.
— Ласло уби Мак! Да не би ламирът да ти е изпил ума? — Ръката в ръкавица без пръсти хвана Джед за брадичката и наблюдателят извъртя главата му към себе си, за да го погледне в очите. — Не, наред си. Малко си глупав, но си с ума си. Аз само пазя портала.
— Не че се справяш добре напоследък — промърморих аз.
Наблюдателят ме стрелна с убийствен поглед.
— Отвлякоха вниманието ми. Беше ламирът Слинкбоун.
Джед завъртя очи.
— Преследваха ме около петдесет ченгета и половината хора на социалните служби. Сигурно вниманието ти лесно се отвлича.
Изсумтях, а наблюдателят излая:
— Лесно ли? Бих се със Слинкбоун с голи ръце! Трябваше да се досетя, че е просто маневра, но не се досетих, докато не почувствах преминаването през портала. След това то ми се измъкна като змиорка и докато се отдалечаваше, се изсмя. И тъй като си все още жив, трябва да те попитам как успя да преминеш през портала?
— Нямам представа, нали?
Наблюдателят изръмжа.
— Ти ли се промъкна след Ленора преди около месец?
— Не — отвърна Джед.
Кръвта ми така се смрази, че конят ми спря. Дишането ми бавно се нормализира и аз продължих да яздя. Скрит зад гърба на Джед, Шона ме погледна и повдигна вежди.
— Така ли? — Наблюдателят се намръщи. — Добре де, след нея минаха двама.
— Да, но ние я последвахме вчера? — Джед се поколеба, очевидно си спомни, че е прекарал някъде нощта. — Добре де, може би преди два дни. Но не цял месец. Това ще да е бил някой друг, приятел.
— Аха, разбирам! — Гласът на наблюдателя прозвуча по-весело. — Ти нищо не знаеш, нали, Кулан? Добре, времето тече по различен начин тук. Капризно е.
— Какво? — Кръвта се отдръпна от лицето на Джед.
Подозирам и от моето.
Наблюдателят рече безгрижно:
— О, времето винаги се изравнява. Като водата! Точно това си помислих, когато построиха големия капал между Нес и запада. Нивата се променят, нагоре, надолу, но накрая винаги се озоваваш в морето. — Той кимна доволен на себе си. — Същото е и с времето. Различно е от двете страни на портала, но накрая винаги се изравнява.
Джед почти не го слушаше, лицето му потъмня.
— Времето. Било е различно.
— Да. И макар да съм преминал веднага след вас, трябваше да повикам коня си и да препускам като вятъра. Дори тогава едва успях да ви настигна. Ламирът толкова силно ви искаше от тази страна, или може би господарката му ви е искала. Тя няма да остане доволна, че Слинкбоун е профукал предимството си и е изгубил главата си. — Той се изсмя. — Ах, ламирът е най-големият враг на себе си. Ако не си беше играл на котка и мишка, никой от нас нямаше да пристигне навреме. Не и преди той да се е позабавлявал с вас.