— Сет. — Гласът на Конал бе твърде изморен, за да прозвучи заплашително. — Nach ist thu. Млъкни веднага.
— Не се меси, големият. Бях по-малък от него, когато видях как баща ни загина от меча на Аласдер Килревин. Прихванаха ли ме бесните? Не, държах си устата затворена и главата наведена, защото ако не го бях направил, сега щях да съм мъртъв.
— Мурлин. — В гласа на Ейли прозвучаха предупреждение и неочаквана жалост. — Остави момчето на мира.
— Ти не знаеш нищо! — сопна ми се Джед.
— О, я изплюй камъчето. През цялото време ти се е въртяло в ума. В случай че не си знаел. — Реших, че това е добро оправдание.
— Не му обръщай внимание Кулан. — Шона ме погледна. — Минали са векове откакто е бил на твоята възраст, не че се разбира по някакъв начин. — После бързо добави: — Остави го, Мурлин.
— Тя беше наркоманка. Нали? Накрая щяха да те отнемат от нея. Поне успя да умре като майка.
— Мразя ви, Макгрегър. Теб и самодоволния ти брат.
— Да. Но знаеш, че съм прав.
— Мама не умря от наркотици. Умря заради вас. — Джед потрепери от мъка. — И заради мен.
Торк скочи от коня и остави Рори в ръцете на Джед, после се поколеба и го дари с една от мечешките си прегръдки.
— Майка ти умря заради Скиншанкс — казах аз.
— Какво?
— Дилърът. Онова същество винаги се е наслаждавало на работата си. И със сигурност се е наслаждавало на майка ти.
— Махни се от главата ми! — изпищя той.
Едва ли сега бе моментът да му кажа, че не ми е нужно да го правя.
— Добре.
— Магически номера. Да не се смяташ за много хитър?
— Тук няма магия — намеси се Ейли. — Магията е за вещиците. Ние използваме умовете си.
— Ще трябва да ги използваме по-често — промърмори Конал.
— Имаш нужда от малко сън, Ку Хорах. — Ейли му се усмихна, но той не реагира.
— Вие и вашия глупав Воал — рече рязко Джед. — Знаете ли какво? Това тук е гето. Оттатък е истинският свят, в който живеят истинските хора.
— Които умират в локви от повръщано — посочих аз.
Джед се обърна към мен и ме погледна толкова злобно, че отстъпих крачка назад. Той притисна силно Рори към гърдите си, обърна се на токовете си и закрачи към дърветата.
— Оставете го. Казах да го оставите! — Резкият глас на Конал прозвуча достатъчно ясно, за да го чуе и Джед. Скоро гората се сгъсти, обгърна го от всички страни и настъпи тишина.
Той продължи да върви, препъвайки се, докато светлината от огъня не изчезна напълно. Продължаваше да долавя пукането на дървата, докато се изкачваше по хълма, а под краката му се свличаха камъни и пръст. Не искаше да падне, не и докато носеше Рори. Джед забави ход, опитвайки се да успокои учестеното си дишане, и се отдалечи от водата. Под клоните на дърветата цареше абсолютна тъмнина, но той не спря да се изкачва, докато не усети равна земя под краката си.
Искаше да се махне от тях, колкото се може по-надалеч. Не можеше да ги гледа; на тях не им пукаше. Можеше да изчезне толкова лесно и бързо, също като Фин, но Конал не чувстваше достатъчно угризения, за да изпрати някой да го търси. Не че искаше да бъде намерен. Не.
Джед повдигна Рори нагоре и неуверено се спря. Наоколо цареше пълна тъмнина и той неохотно започна да се вслушва в нощните звуци, които се чуваха все по-силно и по-силно. Шумолене. Пукане на съчки.
Постепенно в него започна да се надига истински, физически страх.
О, Боже. Накрая щеше да се върне при тях, стига да не бяха изчезнали в нощта, и щеше да остави себе си и Рори на произвола на съдбата. Нямаше да им каже нищо, предвид това, че на Сет не му пукаше, а Конал дори не го поглеждаше.
Долу в тъмнината, една сянка се движеше сред сенките, един звук се откъсна от останалите нощни звуци и започна да се приближава към него. Каквото и да беше това, той предпочиташе да го вижда. Но макар стомахът му да се сви, причината не бе смъртоносният, инстинктивен ужас. Идваше някой, когото можеше да мрази и ненавижда, но не беше ламир.
Част от тъмнината изсветля в сивкава, далечна фигура. Жълти очи проблясваха призрачно, но в тях не се усещаше агресия. Вълчицата на Конал се материализира от сенките, дошляпа до него и го облиза по ръката.
— Лия. — Гласът му трепереше.
Бледото ѝ кожухче като че ли привличаше цялата светлина, така че гората вече не изглеждаше толкова тъмна. Внезапно той се почувства ужасно изтощен и седна на земята, притискан от умората. Лия легна до него, едрото ѝ тяло се уви около неговото и ръката на Рори помръдна конвулсивно в съня му, вкопчвайки се в козината ѝ.