Джед погали с палец слепоочието на Рори.
— Между другото, още чакам.
— За какво? — Конал продължаваше да смуче раздразнено порязаното.
— Можеш да ме накараш да забравя, нали? — сопна му се Джед. — Да забравя, че е мъртва. — Очите му горяха и пареха.
— Не бих ти причинил това. — В гласа на Конал прозвучаха изненада и раздразнение.
— Не, ти си светец. Не би наранил и шибана муха.
— Добре — сопна му се Конал. — Виж какво, точно сега ужасно усложняваш живота ми. Трябва да си ми благодарен поне за това, че не прерязах неудобното ти гърло.
— Ха — рече презрително Джед.
— Това пък какво означава?
— Че може пак да се опиташ да прозвучиш по-страшно.
Конал си пое обидено дъх.
— Значи не съм чак толкова зле? Не бих те убил и не бих играл футбол с главата ти. Ясен ли съм? Не ми харесва. Почти никога не го правя. Доволен ли си?
Джед зарея поглед към дърветата.
Конал избърса ножа си с един мек парцал и го прибра в канията.
— Извини ме за избухването. — Той разтърка слепоочията си. — Ядосан съм на майка си. Ако вече не беше мъртва, щях да я убия.
— За толкова възрастен тип се държиш доста безразсъдно. — Джед усещаше, че самият той се държи безразсъдно и преглътна сълзите си. После ядосано прехапа устни.
— Да. — Конал го прегърна през раменете и Джед му позволи да го придърпа към себе си. Мъжът носеше меко тъмносиньо яке, което миришеше на кон, и Джед притисна лице към ямичката под рамото му. Ръката го притисна силно и той затрепери в прегръдките на Конал. Тъй като собствените му ръце бяха заети с Рори, нямаше друг начин да прикрие очите и лицето си.
С малко повече късмет това можеше да бъде прието за реакция на изтощението и студа. Конал можеше и да не забележи сълзите, които мокреха якето му, стига да не обърнеше внимание на случайните мълчаливи, но конвулсивни хълцания. Което, трябваше да му се признае, той бе склонен да направи, дори когато риданията станаха по-звучни, а хълцанията по-чести. Той бе подготвен да се преструва, че не чува плача на Джед доста продължително време и момчето си помисли, че заради това е готово да му прости почти всичко.
23
Единствената полза от прецакването ни бе, че Конал нямаше друг избор, освен да се върне в крепостта. Едва ли щеше да хукне да преследва въоръжени ездачи наоколо, помъкнал със себе си невръстно момче и бебе. Имах лошо предчувствие за съдбата на Фин и нямаше да се изненадам, ако вече беше мъртва, но единствената ни възможност беше да се прегрупираме. Колкото и време да ни отнемеше това.
Изкачих се на хълма, където дърветата оредяваха, като използвах за претекст, че трябва да потопя меча си в потока. Ейли стоеше там на пост и беше забранила да ходим при нея. Тя ме изгледа намръщено, когато се наведох под недораслата елша и изплакнах острието — нямаше нищо лошо в това да се подсигуря, макар то да си беше достатъчно здраво — но дори Ейли трябваше да се досеща, че е време да потегляме. Тя кимна неохотно към купчината от човешки същества под един от боровете и дори леко се подсмихна. Пръстите ѝ бяха заровени в бялото руно на Лия.
Аз се усмихнах, изпълнен с почти бащинско снизхождение. Джед имаше голямо мокро петно на якето си; бебето го беше напикало и сега си спеше блажено, обуто с подгизналите си дънки, проснато напреки върху гърдите на батко си, наполовина върху Конал. Джед се бе прислонил върху рамото на Конал. Брат ми определено бе получил най-неудобното място; между него и торфената почва имаше само няколко смачкани боровинкови храста. И въпреки това той спеше дълбоко и дишането му едва се долавяше.
Докато ги гледах, Джед се събуди. Той се осмели леко да надигне глава, намръщи нос при вида на мокрите му от урина дрехи и ме видя.
— Значи с брат ми се сдобрихте? — попитах го аз.
Той се намръщи.
— Като че ли да.
— Добре — промърмори Ейли с най-сладката от всички усмивки. — Защото ако отново се опиташ да го удушиш, ще те убия.
— Помислиха доста върху изкривяването на времето — казах му аз.
— Така е. Майка ти е била обречена. Никой не е можел да я спаси, дори Конал. Вината не е била негова.
— Няма значение — прошепна напрегнато Джед. — Това си е между него и мен.
— Добре, Кулан. — Ейли извърна поглед; гордостта ѝ беше наранена, както може би и чувството ѝ за собственост.
— Между другото какво не му е наред на името ми?
— О. Някак си не звучи… — Ейли хвана единия от мечовете си, извади камък за точене от джоба си и нежно го прокара по острието. — Нали се сещаш. Учтиво.
— Няма да ти хареса да те наричам Джед — намесих се аз. — Все едно се познаваме или сме близки.