Той сви рамене.
— Бебето. Предполагам, че няма да възразите. Хилавото хлапе за дъщерята на Ангхис.
— Защо? — успя само да попита Конал. Но думите му бяха заглушени от гласа на Джед, който рязко отстъпи назад и притисна здраво брат си.
— Ходи се шибай!
— Предполагам, че му се налага — промърморих аз.
— Колко си дипломатичен, Мурлин — обади се Ейли със сладък глас. — Истината е от изненадващо значение за дипломацията.
Двамата с Шона бяха отстъпили едва доловимо назад, за да защитят момчетата. Конал, от друга страна, смушка черньото напред, за да се приближи до Куах. Торк си играеше с меча: подхвърляне-улавяне, подхвърляне-улавяне. Усмихнах се. Куах бе на мястото, когато Торк отряза главата на Ферхар и споменът изпълни очите му със страх.
— Ще е по-мъдро от твоя страна да ни го предадеш — сопна се той. — Така или иначе ще ти го вземем. По този начин ще си получиш изчадието на Ангхис живо и здраво.
Конал бавно се обърна и отново изгледа Джед, който дишаше тежко и учестено. После погледна Куах и посочи момчето през рамо с палец.
— Подкрепям думите на момчето.
Лицето на Куах се вкамени от гняв, но ламирът се усмихна весело.
— Ех, Ку Хорах! Надявах се да постъпиш точно така. — Тънката усмивчица отново се беше появила на устните на Куах. — Нали знаеш колко обичат ламирите бавното задушаване.
Конал затвори очи, извади апатично меча си и го насочи към гърлото на Куах. Видях как мъжът потръпна конвулсивно и върху кожата му се появи капчица кръв. Очите на Конал внезапно се отвориха.
— Докоснеш ли я — каза тихо той, — жив ще те одера.
Аз кимнах, оглеждайки Куах от главата до края на треперещите пръсти на краката му.
— От кожата ти ще стане чудесна юзда.
— Няколко юзди — обади се Ейли, измервайки го с поглед.
Куах се изплю и срита злобно кобилата си, подкарвайки я на обратен ход. Достойнството му понесе удар, когато животното се отърка в ламира и ужасно се подплаши.
Когато възстанови равновесието си, той изръмжа:
— Не бих я докоснал и с рибарски прът. Ще пратя някой друг да ѝ окачи примката на врата. Но да ти кажа, че съм изненадан. Да изоставиш момичето заради някакво си нечистокръвен изтърсак.
Обърнах се толкова рязко към него, че Конал сигурно ме бе забелязал. Но не го показа по никакъв начин.
— Какво? — прошепна той.
— Чу ме. Детето е мелез. Сигурно няма да оживее; знаеш как стоят нещата. Какво се говори, Ку Хорах? За шансовете да имаш живо потомство от простосмъртна? — Куах вече се хилеше до уши; от него бликаха радост, триумф и възхитителна омраза.
— Все едно да се опиташ да пуснеш кръв на камък!
Времето като че ли пълзеше. Не исках да поглеждам към Конал, но нямах друг избор. Кръвта във вените ми бе почерняла и едва се точеше, и ако не го бях използвал за ориентир, можех да изгубя връзката си с реалността до такава степен, че да падна от жребеца. Но кожата на Конал бе придобила пепеляв цвят; скулите му бяха изпъкнали, като че ли всеки момент ще я пробият; дори устните му бяха сухи и бледи.
Беше ред на Куах да затвори очи, наслаждавайки се на момента. Той облиза устните си.
— Преди четири века ти обеща на Кейт, че ще ѝ предадеш Камъка — изсъска той. — Направи го. И можеш да си получиш момичето.
Той стисна юздите на кобилата, завъртя я и обърна незащитения си гръб към нас. Толкова ми се искаше да забия меча си в него; но той, разбира се, знаеше, че не можех да го направя. Никой от нас не би го направил, макар те да се отдалечаваха, изпълнени с презрение от лесната победа. Последен се обърна Скиншанкс, след като ми се усмихна за последен път и ми отдаде чест с два пръста.
Докато гледахме как групичката се отдалечава и се изгубва в пролуката между хълмовете, брат ми нито продума, нито помръдна от мястото си. Дори след това не се раздвижи; съдейки по изражението на лицето му, можеше и да е мъртъв. Единственото, което помръдваше, бе косата му, разрошвана от вятъра.
Накъде в себе си криех надеждата, че ще останем там завинаги. Искаше ми се да се превърнем в камък, всеки един от нас.
Но накрая Конал се размърда. Едната му ръка се сви в юмрук и се отпусна; лицевите му мускули потрепнаха. След това слезе от коня и отиде до Джед. Стиснала меча си в ръка и избягвайки погледите ни, Ейли го последва.
Джед отстъпи назад.
Конал не се усмихна и не каза нищо. Две бързи крачки и детето вече бе в ръцете му.
— Върни ми го! — извика Джед. Беше готов да се нахвърли върху Конал, но аз го улових за ръката и го дръпнах назад.
Джед размаха свободната си ръка и ме цапардоса по ухото, докато се опитваше да ме оскубе. Леката болка ме накара да изръмжа; извих ръката му зад гърба и го принудих да се наведе. Постарах се да го заболи толкова, че да не може да говори. Нямах никакво желание да чувам каквото и да било от неговата уста.