Джед отпусна глава в ръцете си.
— Добре, аз ще го направя. — Отворих широко очи и се престорих на хлапе. — „Благодаря ти, Сет.“
Джед отново ме погледна, притиснал длан към устата си. Искаше му се да повърне, но аз знаех, че е твърде хладнокръвен. Студен като камък.
— Господи — рече най-накрая той със задавен глас.
— Майка ти беше прекрасна жена. Би могла да е моята спасителка. Ех, да. Беше и добра майка, нали? — В гласа ми се промъкна нотка на горчивина. — За теб, ако не за сина ми.
— Да — прошепна Джед.
Точно така, Кулан. Погледни ме, красив и безсърдечен. Тя си падна по мен, обичаше ме, следваше ме. А аз я изоставих. Помисли си как е било.
— Заради теб напуснахме комуната.
— Да. Мак я изхвърли, когато тя се захвана с мен. Между другото, Мила знаеше кой съм аз. Плашеше се от нашето дете още докато растеше в корема ѝ. Страхуваше се от това болнаво същество! След това почти забрави за съществуването му, но никога не забрави мен. Не ѝ бях достатъчен — повторих злобно аз, — но никога не ме забрави.
Беше му трудно да диша.
— Трябваше да я оставиш на мира.
— Разбира се, че трябваше. — Помръднах небрежно с рамо. — Но аз харесвах майка ти. Много я харесвах. Може би дори малко я обичах, ако изобщо съм способен на такова нещо.
— Не си — каза Джед.
Не му обърнах внимание. Не обърнах внимание на болката, която думите му запалиха във вътрешностите ми.
— Наистина се опитах да я спра.
— Да. Като я изостави. Знаеш какво ѝ се случи накрая, нали? — За миг лицето му изглеждаше толкова ужасяващо безизразно, че нещо дълбоко в мен потрепери. — След като я заряза. Онова нещо тръгна след нея. Заради теб. — Джед вдигна глава и ме погледна. — Знаеше на кого я оставяш и не направи нищо. Не я спаси от Скинш… — Гласът му заглъхна. Той не успя да изрече името.
Загледах се в огъня. Реших известно време да помълча. Когато отново отворих уста, се престорих, че не съм чул тази последната част.
— Тя забременя. Повярвай ми, никой не беше по-изненадан от мен.
— Ти, глупаво копеле.
— Ха! Предполагам, че на теб сигурно ти прозвуча глупаво, но за един Ший не е толкова лесно. Паникьосах се. Дете-мелез! Не вярвах, че ще оцелее толкова дълго. Това не се случва. Откъде да знам, че съм създал скъпоценния Камък на Ленора? И го разбрах едва след като Куах се появи днес.
— Знаел си, че си му баща. Знаел си, и въпреки това ни изостави…
— Знам. Но ти си момче, чийто живот преминава в бягане. Нека ти кажа нещо: щеше да бягаш много по-бързо, ако някаква проклета пророчица ти каже как ще протече животът ти петстотин години преди това. — Аз огледах замислено тъй наречената линия на живота върху дланта си. — Чудя се дали всичките ѝ пророчества са толкова безсрамно амбициозни? Предполагам, че нямаше да стана баща на това дете, ако не бяхме прогонени за толкова дълго време в другия свят. Не за пръв път се чувствах самотен.
— Когато мама разбра, че познавам семейството ти… — Гласът на Джед звучеше така, сякаш момчето говореше в зала с висок купол, като че ли душата му представляваше огромна куха пещера. — Каза ми да отида при теб. Ако някога загазя.
— Наистина ли?
— Каза ми да отида при чичото на Фин. — Лицето му се изкриви от презрение. — Помислих си, че има предвид Конал.
— Естествено. Странно, че не е бил Конал, нали? Той щеше да е много по-подходящ баща. И колкото и да обича Ейли, той не ѝ е бил верен през всичките тези четиристотин години.
— Конал. — Джед си пое дълбоко дъх. — Той знае ли?
— И той разбра едва сега. — Аз докоснах раздразнено окото си. — Как да ти го кажа? Не беше особено щастлив. Но това си беше моето време. Разбираш ли, той не знаеше за мен и майка ти. Все още пазя тайни от брат си, а той страда от твърде много скрупули, за да се зарови в съзнанието ми против волята ми.
— Прекалено много те уважава — сопна ми се Джед.
— О, твърде много. Конал е толкова честен и откровен! Е, той вече знае, ти също. Между другото, брат ми беше непреклонен по този въпрос, така че ако ти се стовари твърде много информация, трябва да обвиняваш него за това. Чудя се това какъв ме прави? Твой лелинчо? Бивш пастрок?
— Прави те…
— Не. — Успях да уловя юмрука му навреме. — Не, няма да ми го причиниш втори път. Ще разбереш, че никой не ми причинява нещо по два пъти, Джед. Така, нека не будим съседите, става ли?
Джед се изправи, залитайки. Погледна безпомощно към Шона и Торк, но те бяха потънали толкова дълбоко в сън, че дори дишането им не се чуваше. Лия се беше проснала на дървения под и хълбоците ѝ едва-едва се повдигаха.