Тук нямаше кой да му помогне; дори и със съчувствено мърморене. Едва издържаше; аз и не очаквах друго от него. Джед грабна пуловера си и го усука в ръцете си, сякаш си представяше, че това е вратът ми.
Може би искаше да каже нещо, но просто нямаше как да ме обиди достатъчно. Оставаше му само да се завърти на пети и да изтича навън през вратата.
Пламъците постепенно затихнаха и огънят изстина; усетих хапещия студ, дъхът на Отвъдното, но знаех, че всичко идва от въображението ми, че всичко е в сърцето и душата ми.
Протегнах ръка на Брандир, за да я оближе. Той изчака няколко продължителни секунди, преди най-накрая да допъпли до мен и да пъхне главата си под ръката ми. Краищата на пръстите ми бяха замръзнали; зарових ги в козината му, опитвайки се да възвърна чувствителността им.
Той положи черната си глава в скута ми, оплаквайки моята загуба.
— Ех, моя единствена любов — казах аз. — Ще дойдеш ли с мен въпреки всичко?
Част четвърта
Джед
26
Поглеждайки назад през рамо, Джед се поколеба. Торк беше казал, че колибата е защитена. Дори заради Рори не би се съгласил да остане в една и съща стая със Сет.
Той преглътна и предпазливо се огледа в тъмнината. Вятърът бушуваше в гората, прикривайки Бог знае какви звуци. А ламирите се движеха много бързо, но Конал и Ейли бяха някъде наблизо. Ако се появеше някаква опасност, те веднага щяха да хукнат към колибата и той щеше да ги види.
До поляната, на двайсетина метра от вратата, имаше доста голяма сивкава скала и малка групичка фиданки на офика. Джед навлече пуловера си, сви се в една пукнатина в скалата, без да изпуска вратата от поглед, а в главата му се разбушуваха ненавистни мисли. Нямаше опасност да заспи, така че му оставаше единствено да изтърпи вледеняващия студ и неудобното място до сутринта.
А после какво? Не знаеше. Трябваше да намери начин да отведе Рори надалеч, но нямаше на кого да се довери. Омразата към Сет го изгаряше толкова силно, че сърцето му можеше да се превърне в сгърчена сгурия. Конал беше странник, обхванат от лудост. Останалите му бяха фанатично предани.
Джед пъхна дланите си под мишниците, за да ги стопли. Можеше да усети пулса си, силен, суров, изпълнен с омраза — ударите на сърцето му бяха ритмични, редовни, часовникът на живота му. Момчето наведе глава и се съсредоточи върху тях, върху повтарящия се ритъм на кръвта, тих, но непрестанен. Тих, но непрестанен…
Той внезапно вдигна глава. Мила погали брадичката му с пръсти и се усмихна, и в неочаквано притихналия мрак той осъзна, че сънува. Джед се събуди, треперейки.
Изправи се с разтуптяно сърце. Вратата на колибата зееше отворена и до нея неподвижно стоеше синият жребец. Някаква мъжка сянка постави нещо между плешките му, метна се на гърба му и взе в ръце увитото в одеяло вързопче.
Когато конят потегли, Джед изскочи от скривалището си. Ездачът погледна назад, както и черният вълк, който вървеше до краката му.
— Сет! — Джед се затича и ходът на коня се забави достатъчно, за да може да го настигне. — Какво правиш, Сет?
Белите зъби на Сет проблеснаха в тъмнината и Джед впери поглед във вързопа, който притискаше към гърдите си. Познатото тихо сумтене се чуваше приглушено от дълбините на вълненото одеяло. Джед посегна към детето, но Рори се намираше далеч от обсега му, сгушен в тениската на Сет. Джед видя, че Сет е сменил скъсаната с нова, и загледан в чистия черен памук, си пожела острието на ламира да беше преминало само на педя по-наляво.
Край устните на Сет се бяха образували дълбоки бръчки.
— Чудех си къде си отишъл. Помислих, че си заспал, или че вече си мъртъв.
Джед се обърна към колибата, мислейки си за Торк и най-вече за Шона, който спеше като котка и се събуждаше и при най-слабото смущение.
— Какво си направил?
Сет завъртя очи и въздъхна.
— Всички са наред. Просто спят. Наистина мразя конфликтите. Освен това не искам никой да пострада. Обичам ги.
— Конал…
— Е твърде зает да оправя личния си живот, за да се притеснява за нас. — Сет погледна към гората. — Не гледа насам и доста време няма да го има. — Той се усмихна. — Пък и ми вярва.
Сърцето на Джед блъскаше болезнено в гърдите му.
— Не разбирам.
— Никога не си разбирал. — Лицето на Сет изглеждаше почти добродушно, когато подкара коня си напред. — Нали?
Джед погледна отчаяно към колибата и започна да подтичва, за да не изостава от коня.
— Какво правиш? — попита запъхтяно той. — Къде го водиш?