— Където ще помогне. — Пълното му спокойствие накара Джед да се паникьоса. — И където ще помогнат на него.
— Защо? — извика Джед. Всъщност не го интересуваше защо. Би направил всичко, за да го забави достатъчно, докато се върне Конал.
— Защо ли? Защото той е Каменното сърце. Защото имам права над него. Колкото теб, и честно казано, дори повече.
Джед се хвърли към жребеца. Животното обърна глава към него и оголи зъби, но Сет дръпна юздите и го успокои.
— Дай ми го! Върни ми го! — Джед се вкопчи в юздите и увисна. Тежестта му накара коня да спре.
— О, разбира се. Като че ли ще го направя. — Мускулите на ръцете на Сет изпъкнаха, докато той се бореше да овладее яростта на коня. Сгушеният до гърдите му Рори дори не помръдна.
— Нямаш право! Ти не помогна при раждането му! Дори не изчака да го видиш!
— Вече те предупредих, внимавай с конете. Така че правя това за твое добро. — Кракът на Сет се протегна и изрита силно Джед с ботуша си. Когато момчето се сви от болка, Сет го хвана за врата и го придърпа към себе си. Джед още не бе успял да си възвърне равновесието, когато Сет му нанесе силен удар по главата.
Джед излетя назад и се приземи до един храст. Ударът в земята изкара въздуха от дробовете му и главата му зазвъня. Той чу потрепването на копитата, когато конят препусна в галоп, и чу прощалните думи на Сет:
— За твое добро. И за доброто на Рори.
Дълго след това не можа да се освести. В главата му цареше хаос, ужасно объркване и — проклетият Сет да върви в ада — твърде много болка. След неизвестно колко време Джед се претърколи настрани, хвана главата си с ръце и от гърдите му се отрони ридание, тихо и съвсем кратко.
И това бе всичко.
Той заби пръсти в калта и листата, намери опора и изтощено се изправи на крака. Залитна, но запази равновесие. За миг остана там, блъскан от вятъра, като леко се олюляваше. Навсякъде около него шумяха враждебните дървета.
Конал. Би могъл да изчака Конал; само че яростта и лудостта на Конал го дразнеха. По-рано вечерта бе пропълзял след братята и бе видял как Конал удря злобно Сет, бе го чул да проклина небето.
Довери му се, беше казал Сет; но какво струваше думата на Сет? Той бе отнесъл Рори. Конал също искаше момчето и как можеше Джед да очаква да си върне Рори, когато и двамата смятат, че е важен за тях?
Не, по дяволите.
Той погледна за последен път към колибата, кратък спазъм на съжаление сви корема му, но Джед се обърна на пети и пое след Сет.
Зимата щеше да настъпи само след няколко дни. Усещаше смазващото ѝ присъствие над хоризонта, като надигаща се буря; в светлината и температурата, в студената яркост на небето, която едва огряваше земята. На местата, където слънчевата светлина успяваше да проникне в сенките, тя имаше меден цвят. Светлината на скритото зад прорязания със златисти нишки виолетов облак слънце изглеждаше заплашителна — тя предупреждаваше всички живини по земята да се скрият в дупките си и да чакат пролетта.
Искаше му се самият той да постъпи така. Залегнал върху обраслата с лишеи скала, той огледа околността, като за миг съжали за бягството си от колибата. Но виновници за изпълнилото го съжаление бяха просто студът и нещастието му. Той нямаше друг избор. Джед повдигна треперещата си ръка и докосна отока на лицето си, който продължаваше от слепоочието до челюстта.
Не. Нямаше друг избор.
Проблемът беше, че нямаше представа какво да прави, къде да отиде. След като вече знаеше какво му се бе случило, след като беше предупреден, той можеше да прикрива ума си и имаше достатъчна преднина пред Конал. Мъжът сигурно бе повел малката си групичка към безценната им крепост. Съдбата на Джед едва ли го интересуваше.
Но след като прекара късия ден във вървене, самият Джед започна живо да се интересува от съдбата си.
Той огледа долината. В зловещия сумрак сивкавосините облаци бяха обсипани със заскрежени петна, бледото небе сияеше, а земята бе потънала в сянка. Въздухът миришеше на студ и на настъпващата нощ.
Джед се намръщи. В намаляващата светлина изпъкваше само един самотен хълм, който се намираше на два или три километра в далечината. Изглеждаше като осветен отвътре, върхът му се издигаше розовеещ и прозрачен над тънкото покривало от буреносни облаци. Изпълваше го със страховито усещане, че гледа през скалата към оголената плът на земята.
Джед тръгна да се изправя, когато усети как косъмчетата на врата му настръхват и една тогава го чу — отчетливо потропване на копита. Той замръзна на място. Зачуди се дали Конал само ще го пребие от бой или просто ще го убие и ще сложи край на всичко.