— Поел си по неправилния път.
Гласът не беше на Конал; в него се долавяше странен акцент, който Джед не можа да разпознае. Гърбът му се вцепени от страх. Знаеше, че все някога ще трябва да се обърне, но се оказа, че за да го направи, трябва да впрегне целия си кураж.
Животното имаше лисичи цвят и не беше воден кон. Беше оседлан породист жребец с изящна глава, щръкнали уши и сребрист блясък в иначе обикновените си конски очи.
Мъжът се облегна на лъка на седлото. Лицето му бе красиво като на викинг, червеникаворусата му коса и брада бяха подстригани много късо. На лицето му бе изписано ужасно любопитство, а очите му с цвета на разтопена захар бяха просто най-топлите кафяви очи, които някога бяха хипнотизирали Джед.
— А ти си?
Джед се напрегна, но не от страх.
— Не е твоя работа.
— Добре, Не е Твоя Работа — засмя се мъжът, — това е частна земя. Така че или ще изчезнеш бързо оттук, или ще ми кажеш какво правиш в нея.
— Ще ти кажа, че търся малкия си брат — отвърна Джед, успявайки да вложи в отговора си едновременно подигравка и агресивност. — Така че освен ако не можеш да ми кажеш къде да търся, аз ще продължа да вървя напред. Това е свободна страна. Всеки има право да се скита където пожелае. Не можеш да ме изхвърлиш от земята.
Ездачът мълчеше и се подсмихваше, сякаш можеше и щеше да постъпи точно така.
— Въпреки това си поел по неправилния път. Ако не ми вярваш, тогава тръгвай, изгуби се и умри от студ. Да видим дали това ще помогне на безценния ти брат.
Джед изсумтя и прехапа устни. После погледна към далечния хълм и взе решение.
— Търся Сет Макгрегър.
Ездачът снизходително завъртя очи.
— Всички го търсят. Добре, ако ме помолиш учтиво, мога да те заведа право при него, Кулан.
Джед преглътна изненадано, когато чу непознатия да изрича прякора му. Той потисна надигащия се в гърдите му страх и позволи на надеждата да се надигне. И за пръв път в живота си се помоли.
— Моля те — каза той. — Моля те.
— Добре! — Ездачът се ухили и плесна жребеца по плешката. — Знаеш кога да преглътнеш гордостта си. Това те прави почти мъж, не кутре, и те са арогантни глупаци, щом те наричат така. Ела с мен. — Той дръпна юздите, обърна кафявата глава на коня и го пришпори. На гърба му Джед видя меч със сребърна дръжка, а на седлото бе закачен лъскав модерен лък.
И без това не беше в настроение да спори.
Сенките бяха покрили далечния хълм, силуетът му се губеше в зимното небе, но Джед успяваше с лекота да не изостава от коня. Топлият поглед на ездача караше скалпа му да настръхне.
Мъжът се изсмя тихо.
— Виж какво, приятел, дръж се за мен. Аз не съм вещер. Не съм като изродите.
— Е, добре де — отвърна Джед. — Тогава какво правиш тук?
Ездачът не се отказваше.
— Дойдох с една жена, приятел. Тя ме измъкна от един проблем. — Той се захили. Смехът му не прозвуча особено весело. — Бих отишъл и на по-странни места заради жена като нея. Но ти внимавай с тези феи. Те не са като теб и мен. Не можеш да им вярваш, приятел. Внимавай с онзи Сет.
Джед го изгледа студено.
— Не се тревожи за мен, приятел.
Отдалеч хълмът изглеждаше доста оголен, но докато се изкачваха по него, дърветата растяха все по-нагъсто и мъглата се разсейваше. Под краката си Джед усещаше туфи трева и мек торф, в който вирееха гъби, боровинки и мечо грозде. Макар мракът да се спускаше все по-бързо, гората блестеше под звездната светлина, която бе толкова ярка, че той не можа да разбере кога небето е изчезнало и тясната пещера е преминала в зала със сиви, каменни стени и сводест дървен покрив, висок като катедрала. Лозници се виеха около колоните, мъх и бледи лишеи покриваха всеки ъгъл и извивка, а във въздуха ухаеше на нощни цветя.
„На човек може да му спре дъхът от тази красота — помисли си Джед. — Но само ако сърцето му не се свива от притеснение“.
Той усещаше, че го наблюдават, долавяше заинтригуваните шепнения, зърваше хората, които се спотайваха в сенките и следяха движението му, но за своя изненада не се чувстваше застрашен. Когато потропването на копитата спря, русият ездач го подбутна напред с ръка и слезе от коня, без да изпуска юздата.
— Кейт. Още един гост. — Той дръпна нежния зелен воал, който въздъхна в ръцете му.
Жената, която се надигна от леглото, придърпа смачканите ленени чаршафи и ги уви около голото си тяло. Тя изобщо не изглеждаше страшна. Не изглеждаше заплашително висока, но красотата ѝ просто спираше дъха. Косата ѝ представляваше водопад от медна коприна, която заблещука под светлината, докато тя я отмяташе встрани от зашеметяващите си очи. Те бяха златисти, също като очите на вълка на Конал, но по-тъмни — с цвят на мед. Усмивката ѝ беше широка, в очите ѝ проблясваха весели пламъчета и цялото ѝ същество излъчваше топлина и добродушие.