В същността си думите ѝ изглеждаха разумни, дори логични. Джед не можеше да разбере какво ги правеше нередни; толкова нередни, че всяка произнесена от нея дума бе грешна, объркана, произнесена на обратно. Той упорито тръсна глава и си спомни нещо, което се криеше зад думите на Кейт, нещо, свързано с нея, което му се струваше много по-истинско: жестокост и чиста злоба.
— Фин — каза той, като отново се наведе пред Кейт. — Спомняш ли си Куах?
Тя се намръщи.
— Кой?
Ох, мамка му.
— Ако Воалът падне — каза той, обръщайки се рязко към Кейт, — всички ние ще виждаме ясно хората като Фин. Това ли имаше предвид като каза, че ще ни покажеш кои са истинските ни врагове?
Дъхът на Кейт секна, сякаш се беше задъхала леко от гняв. Но тя бързо се успокои и вниманието ѝ се съсредоточи изцяло върху Фин.
— Фин знае, че Воалът я е прикривал. Превърнал я е в никой. Е, Фин, ти не си никой. Ти си Ший! Помисли върху това, Фин! Онези глупаци, които си мислят, че са по-добри от теб, онези момичета, които направиха живота ти ад! Не ти ли се иска да си отмъстиш? — Кейт прокара пръст по брадичката ѝ. — Ти си прелестно момиче. Защо да останеш невидима, докато онези крави се кипрят? Защо за разнообразие да не си на върха? Можеш да бъдеш кралица на свой собствен кръг.
Джед се отдръпна назад, без да вярва на ушите си. Фин, помисли си той. Фин. Знаеш много добре, че не си прелестна. Твърде често се оплакваше от това. Надсмиваше се над това.
— Воалът е един прояден от молци парцал. Навсякъде сме преминавали отвъд, чифтосваме се все по-често, а сега дори те започват да идват при нас. — Кейт погледна към Ласло, който се бе стаил в сенките. — Воалът ще умре, но ние ще обърнем това в наша полза, нали, Фин? Няма да загинем заедно с него. Ще се обединим с простосмъртните, но при нашите условия.
Кейт повдигна брадичката на Фин, за да я погледне право в очите и в този момент Джед разбра. Тези изящни пръсти, хладното им и сухо докосване, което проникваше през брадичката право в черепа.
— Той е мъртва кожа — мърмореше Кейт. — Вече гние. Дори Конал да е прав, смъртта на Воала е неизбежна. Само лудостта може да се пребори с неизбежността. Лудостта.
Джед си спомни безумното лице на Конал, когато взе Рори в ръце, ударът му, който можеше да счупи врата на Сет, проклятията, които изричаше като полудял към нощното небе. Спомни си и горчивата ярост на Ейли — безсмислената загуба на четиристотин години може да влуди всеки. За един пределно ясен миг Джед напълно повярва в това.
Всичко трая части от секундата. Но за това време той разбра и какво се е случило с Фин.
Хората я бяха лъгали. През целия ѝ живот. Как би могла да разпознае една лъжа? Тя не знаеше как изглежда.
О, Фин. Стомахът му се сви.
Кейт кимна.
— Фин вижда ясно всичко. Нашите два свята са като успоредни реки. Реките винаги се сливат в един поток. Един ден световете ни ще се сблъскат и нашата страна ще бъде погълната, но какво от това? Две реки се сливат при Торнаший, но по-малката изчезва ли? Не! По-голямата я поема. Има водовъртежи, опасни протоци и после? — Тя погали Фин по бузата и се усмихна. — Спокойна кафява вода, шумолене на дървета, птичи песни и хладна сянка. Красиво е. — Тя леко си пое дъх. — Конал те е учил да плуваш там, нали?
Фин кимна мълчаливо.
— Ти го обичаш. Това е разбираемо. Той ти е бил като баща, след като си изгубила своя. — В гласа на Кейт се усещаше безкрайна меланхолия. — О, Фин, Конал може да бъде спасен.
Битката бе изгубена, но Джед опита още веднъж.
— Фин…
Кейт се обърна с лице към него. Златистите ѝ очи грееха от справедлив гняв.
— Виждаш ли, Джед? Затова Фин избра да остане с мен. Тя ще остане. Защото двете заедно ще спасим Ку Хорах.
27
— Ед! Долу! — Рори ядосано забарабани с юмручета по раменете на Джед.
Когато Джед вдигна за пръв път брат си, той въобще нямаше намерение да го пуска. Но му се налагаше, през дългите часове, които бяха изминали след пристигането му тук. Часове? Биха могли да са дори дни. Можеше да разчита само на вътрешния си часовник, тъй като евтината електроника на ръката му така и не се съвзе след потапянето в езерото, а лабиринтът, който обитаваше в момента, нямаше никакви прозорци. Двамата с Рори спяха и се хранеха когато им се приискаше. Никой не се опита да отнесе момченцето и Джед постепенно започна да възвръща увереността си. Позволяваше на Рори да се отдалечи на повече от метър за — охо, по няколко минути дори. Сега неохотно пусна пищящото хлапе на земята и бе възнаграден с мълчание.