— Рори ли? О, не, със сигурност. Говоря за благородния глупак, който обича момичето, което го заряза заради възможността да има собствена групичка. Той обича Фин повече от живота си и веднага би го пожертвал заради нея.
— Да. Точно това ме притеснява.
Сет затвори очи и въздъхна.
— Чуй ме, Кулан — Конал никога нямаше да предаде брат ти. Казах ти да му вярваш, а ти не го направи. Пропиля шанса си. Ако беше останал с него, ако му се беше доверил… — Той сви рамене. — Ти не го направи.
Кръвта във вените на Джед се смрази.
— Ти отнесе Рори.
— Но Конал никога нямаше да го направи. Да предаде невинно дете? Това щеше да унищожи душата му. Студено желязо, Кулан — не очаквам от теб да разбереш. Работата е там, че смъртта на Фин щеше да свърши същата работа. Разбираш ли? Аз нямах друг избор. Брат ми никога няма да ми прости, но ще остане себе си. Аз го спасих, Кулан, в замяна на собствения ми син. О, и най-вероятно на душата ми, но тя и без това си беше пътник.
Джед го гледаше. Гласът му отказа да му се подчини, а когато най-после успя да го накара да излезе, прозвуча като скърцаща врата.
— И Фин.
Сет отметна глава назад, под водопада, напълни устата си с вода и я изплю.
— А, да. Представи си как се почувствах, когато се озовах тук. И я видях. Когато тя ми каза.
Джед усети как в гърдите му се надига неочаквана жалост, но изражението на Сет не се промени.
— Но това почти няма значение. Детето е омагьосано. Имам предвид в буквалния смисъл. Заклинанието я е стегнало като вещерско дупе. — Той сви рамене. — Но поне разполага с живота си, а Конал — с душата си. На толкова се бях надявал. А и както вече ти казах, Кейт сигурно е единствената ни надежда. Ще свикна да бъда неин главорез. Вече съм го правил.
— Дори самият ти не си убеден в това — рече Джед, търкайки носа си в главичката на Рори. — Тя ще унищожи всичко, което обичаш.
Сет се подсмихна.
— Има само няколко души, които са наясно с тези неща, Кулан, и ти не си сред тях. Не ми остана никакъв избор — сега Кейт е моята надежда.
Джед искаше да го разтърси, да му изкрещи.
— Само я погледни. Досега смятах твоя приятел, наблюдателя, за ненормалник. Но сега срещнах Кейт и вече знам как наистина изглеждат те.
— Ти си талантливо кутре, наистина. Имаш инстинкти, които аз уважавам, но не знаеш за какво говориш. Тук не става въпрос само за личността на Кейт.
— Да бе, да. Точно така. — Джед вдигна Рори, но се поколеба. — Кажи ми само още нещо. Защо тя просто не го взе сама? През цялото време е бил на нейно разположение.
— А, не. Не, не е можела, не и ако е искала скъпоценното ѝ пророчество да се сбъдне. Искаше всичко да е както трябва, родителите му да го изоставят по собствена воля. — Сет се усмихна студено. — Е, аз го направих. И майка му е щяла да го направи отдавна, ако не си бил ти. Представлявал си голямо препятствие за тях, Кулан. Приеми го като утеха, ако искаш. — И после добави под носа си. — Аз вече го приех.
Джед поклати глава и се извърна настрани.
— Сбогом, Сет.
С крайчеца на окото си той видя как мъжът посяга към тях, но в последния миг Сет стисна ръката си в юмрук и я отпусна до тялото си. Джед не се обърна назад, но можеше да почувства изгарящия поглед на Сет в гърба си и продължи да го усеща дълго след като бяха напуснали залата.
28
Ако в душата на Фин се таеше някакво безпокойство, то се балансираше от съживяващите ѝ се инстинкти. Веднага щом мина през водния портал, тя знаеше, че това е нейният свят и някакъв родов спомен ѝ подсказа как да се освободи от гладното келпи. Тук усещаше майка си по-реална, отколкото в Торнаший, макар да се появяваше само в сънищата ѝ. А ножът, който ѝ беше дала Ейли в онази първа нощ, би трябвало да ѝ се струва странен и неудобен; вместо това го усещаше като продължение на ръката си, като оръжие, което вече бе използвала…
Но срещу кого, не можеше да си спомни.
А сега крепостта на Кейт ѝ се струваше все по-позната. Лабиринтът може и да беше изкривен, но ѝ се струваше топъл и уютен като дом, сякаш тунелите са били прокопани преди много време в древната земя, където народът ѝ е пуснал корени за пръв път. Кейт я бе посрещнала без да задава въпроси, беше я приела във вътрешния си кръг, беше я изслушала и разговаряла с нея…
Беше отговорила на въпросите ѝ.
Фин разтърка слепоочията си и се спря под каменния свод, за да се посъвземе. Сутрешното замайване — тя не бе съвсем сигурна дали е сутрин — преди близо час бе преминало в главоболие и Фин бе склонна да обвини за това спомените си. Просто вече бе свикнала с истината и ако се появеше някой въпрос без отговор, той щеше да я измъчва дълго.