— Бързо забравяш.
— А ти си ужасно твърдоглав — сопна му се тя. — Заради него баща ми е мъртъв, нали? Защо хората трябва да умират заради онова, в което вярва Конал?
— Да. Нищо не заслужава да се умира за него. Така ли смяташ?
— Нищо не заслужава да се убива заради него, това знам със сигурност. — Тя го погледна предизвикателно.
— А за какво си заслужава да се живее, Фин?
Тя стисна юмруци и лицето ѝ се вкамени. Сребристата светлина в очите ѝ бе вледеняваща.
— Помисли за Рори, Джед.
Той пребледня.
— Да не си посмяла да го кажеш отново. — Той ѝ обърна гръб, поколеба се и рече с треперлив глас: — Ще се грижиш за него, нали?
— Всички ще се грижим — обади се Клорин.
Джед го изгледа презрително и тръгна пред него към дневната светлина. Повече не погледна към Фин.
Когато излезе от коридора, слънцето го заслепи и едва тогава той осъзна колко студен и плътен е сумракът в убежището на Кейт. Никакви прозорци. Също като самата нея, помисли си внезапно той. Никакви прозорци, само тъмнина, нищо не се вижда. Лампите светят, но…
Побиха го студени тръпки. Зад очите ѝ не прозираше нищо, между очите и мозъка ѝ цареше празнота. Нямаше душа.
Погледът му бе привлечен от някакво движение вляво от него. Слаб, почти прозрачен и гол до кръста, ламирът се бе облегнал на един огромен, обрасъл с мъх камък, и се препичаше на слънце като блед гущер. Въпреки яркостта на слънцето, то не хвърляше сянка, сякаш плътта му бе твърде избледняла и невеществена.
Клорин се отдръпна с изкривено от отвращение лице, ала то не му обърна внимание, но при вида на Джед се протегна като охлюв, който гледа към чаша, пълна със сол. Бледните му пръсти стискаха столчето на пълна с вино чаша и докато Джед го гледаше отвратен, то отпи от нея, без да отмества погледа си от него. Джед можеше да види сянката на тъмночервеното питие, което се стичаше по гърлото му, и изопнатите мускули, които се движеха под кожата. То остави чашата си на камъка и се ухили, след което заговори.
Гласът му бе властен, твърдият и нетрепващ глас на полицай. Той звучеше пресипнало и успокояващо, и напълно несвойствено от тънките жълтеникави устни. За един ужасен миг на Джед му се стори, че отново се е върнал при Езерото на феите и ледената вода, пълна с водорасли, е готова да го погълне.
— Хайде, момче, не си заслужава. — Ламирът се ухили. — Успокой се. Ние искаме да ти помогнем. Искаме да помогнем на теб и на бебето.
Джед преглътна тежко и му се прииска да повърне.
— Ти уби майка ми — прошепна той.
— Неблагодарник. — Този път гласът звучеше по съвсем различен начин. Наподобяваше тракане на кости, но несъмнено бе човешки и той го бе чувал и преди. Това бе гласът на дилъра, който снабдяваше майка му. — Убийството ѝ те създаде. И не беше чак толкова лесно, колкото изглежда.
— Добре. — Джед сви устни. Въпреки жлъчта в гърлото му и ужаса в сърцето му, той импулсивно пристъпи към Скиншанкс.
Ръката на Клорин падна на рамото му и го задържа.
— Недей. То иска точно това.
— Ах, Клорин. Не се дръж като някоя бабичка. — Скиншанкс отново отпи от чашата и Джед като хипнотизиран проследи как виното се спуска надолу по гърлото му. — Момчето ми харесва. Много. Ще ми се да бях прекарал повече време с теб, Кулан. Ще се видим пак, нали?
Клорин изръмжа заплашително и бутна Джед напред, този път по-полека. В горичката край портата стояха няколко завързани коне и Клорин доведе една червеникавокафява кобила с меки сребристи очи.
— Тя е добро момиче. Ще те отведе там, където пожелаеш. Но ме чуй — ако те видя отново, все едно никога не сме се срещали. Разбираш ли ме?
Джед кимна мълчаливо, хвана коня за юздите.
— Не се страхувай от нея, Кулан. Тя е кон, не е воден демон. — Той подхвана Джед и му помогна да се качи на гърба на кобилата. — Трябва само да се държиш здраво. Сега тръгвай. И помни какво ти казах.
Той плесна кобилата по задницата, тя тръсна глава и се отдалечи в спокоен тръс. Яздеше се лесно. Продължи напред през гората, докато Джед държеше юздата ѝ като изпаднал в транс, без да вижда зелените и златни светлини, без да чува песента на птиците или да усеща мириса на боровете, без дори да поглежда назад, докато кобилата не спря, пръхтейки, в подножието на хълма, където започваше високото пусто поле, в което се бе натъкнал на Ласло. Имаше усещането, че това се бе случило преди векове.
Ниското зимно слънце грееше приятно над ниските храсталаци и ноздрите на кобилата се бяха разширили от удоволствие при вида на просторната равнина. Джед дойде на себе си, погледна за миг на изток, след това на северозапад, опитвайки се да се ориентира след времето, прекарано в безкрайната, неориентирана тъмнина в пещерите. Той се опита да потърси с ума си, но опитът бе тромав и аматьорски, а и той се чувстваше така, сякаш никога повече няма да се свърже с друго човешко същество.