Но всъщност не беше. Беше продала душата си, за да бъде в групичка. С какво ли трябваше да се прости, за да си я върне?
Жените се бяха умълчали и се споглеждаха смутено. Фин се насили да се усмихне, макар в главата ѝ да се въртеше споменът за Джед, който напускаше пещерите на Кейт, и от това ѝ стана толкова гадно, сякаш ламир прокарваше бледите си пръсти през косата ѝ.
Очите ѝ се напълниха със сълзи и образите на жените се размазаха. Галах пристъпи колебливо напред, но Фин изобщо не желаеше жената да я докосва. Самоуважението ѝ се крепеше на ръба и ако Галах я докоснеше, то щеше неизбежно да се срине в зейналата яма, където някога се намираше гордостта ѝ.
— Фин?
Тя се затича, профуча между тях, сякаш бяха магарешки бодили, и се устреми по пътя на Сет. Никога нямаше да я хванат. Всичките ѝ чувства бяха съсредоточени върху дланта на ръката ѝ и цялото ѝ тяло бе изпълнено с усещането, че лети. Можеше завинаги да тича така.
— Фин! — Викът премина покай нея, разтревожен и самотен. Сърцето я заболя. Тя ги харесваше, много ги харесваше. Те бяха като нея — вярваха на Кейт, доверяваха ѝ се… тя отблъсна съжалението настрани и продължи да тича. С тях всичко щеше да е наред. С нея също, стига да успееше…
Коридорът свърши внезапно в едно горско сечище. Фин погледна през рамо, очаквайки входът да е изчезнал като по магия. Но той си стоеше там, каменна арка, доста по-малка от главния вход. Слънцето прозираше през оголените от зимата клони, нападалите листа пропукваха под краката ѝ, покрити с фин скреж.
Тя си пое дълбоко дъх и се обърна. Сет стоеше и я гледаше, сянка сред сенките на дърветата, стиснал меча си в ръце, а острието сияеше в мътно сиво като очите му. Безмълвието му беше зловещо.
Той вдигна меча си, подхвърли го във въздуха и го хвърли с острието напред към нея.
Тя инстинктивно затвори очи. Само за това ѝ стигна времето. Почувства как острието се плъзга по плътта ѝ, усети внезапната му студенина, когато разряза тъканта на ризата ѝ. А след това в ухото ѝ отекна дрезгава суха въздишка и на рамото ѝ се отпусна лепкава тежест.
Тя проплака от отвращение и потрепери. Обзета от сляпа паника тя задра с нокти по нещото, което лежеше мъртво до нея, но ръката ѝ се плъзгаше заради собствената ѝ кръв и ѝ се виеше свят. Не можеше да се отърве от него. На Сет му се наложи да я хване за врата и да я отхвърли настрани.
Без да ѝ обръща повече внимание, той издърпа меча си и го хвърли в заледеното поточе в края на сечището. Когато го извади оттам, той бе изчистен от бледата слуз на ламирската кръв.
— Дива течаща вода — каза той по-скоро на себе си, отколкото на Фин. — Какъв късмет. — Той бръкна в цепнатината между два камъка, измъкна една юзда и я отърси от мъртвите листа. Синият жребец се появи в сенките зад сечището и Сет плъзна юздата на главата му. — Блокирай се, глупачко, или и двамата сме мъртви.
— Блокирам — заекна тя. — Ти ми спаси живота.
Гласът му бе натежал от презрение.
— Не го приемай лично.
Тя потрепери.
— Въпреки това благодаря.
— Бих искал да остана и да си поговорим, но ме чака спешна среща. — Той се метна на гърба на коня и хвана поводите. — Сбогом, Фини.
— Сет! — изпищя тя, докато Брандир притичваше край нея.
Той обърна коня си и я погледна с омраза.
— Остани с групичката си вещици, дечко. Тук си щастлива, нали? Най-накрая място, където да се чувстваш приобщена.
Тя се затича към него, спъвайки се в падналите клони, вкопчи се в юздите на коня, а той се вдигна на задните си крака и оголи зъби, като едва не я откъсна от земята. Сет вдигна ръка, за да я отблъсне настрани.
— Ти също — процеди яростно през зъби Фин. — Не се ли чувстваше и ти приобщен?
— Нямах време за това. — Той погледна към каменния свод.
— Дай ми малко време, егоистично копеле!
— О, това е всеобща грешка. — Той се ухили и дръпна здраво юздите на коня, за да му попречи да я захапе за ръката. — Бъркаш ме с някой, на който му пука какво мислиш за мен.
Жребецът яростно разтърси главата си и тя се задъха от усилието да се задържи за юздата. Ръцете ѝ сякаш щяха да се изтръгнат от раменете, но тя не заплака. Ако заплачеше, щеше да бъде изоставена, а ако бъдеше изоставена, щеше да умре.
— Интересуваше те какво мисли Кейт!
— Голяма грешка, също като нейната. О, ти си падаше по Кейт, нали? Какво направи тя, появи се в сънищата ти? Така се добра до мен.
— Не я познах. Мислех, че е мама, помислих, че тя е… мама. Нейната правилна половина…
— Истинската ти майка. — Той се ухили подигравателно. — Помислила си си, че е истинската ти майка. По-добра от онази, която имаш.