Фин изхълца отчаяно.
— Ах, защитният ти камък я е замъглявал, но не ѝ е попречил да влезе. Не и на нашата Кейт. Страхотна е, нали? Прелива от чар! Цялото това показно съчувствие! Ах, Фини, то се измива като евтина детска татуировка и тогава ставаш свидетел на злобата. Но аз никога не съм преминавал към нея, никога. Нямах избор. Нямах друг избор.
— Тогава защо си тръгваш? — Фин здраво затвори очи и стисна зъби. Съвсем скоро ръцете ѝ нямаше да издържат повече и тя щеше да падне, и ако конят не я убиеше, то Кейт щеше да го направи. Само за да разгневи Конал. Само, за да го разгневи… Дланта ѝ пламтеше на мястото, където кръвта ѝ мокреше юздата.
Сет въздъхна.
— Не ме разбирай погрешно. Не съм отговорен за малкия ти приятел и никога няма да бъда. Но няма да позволя на Ласло да убие брата на моя син.
— Сет. — Ръката ѝ отслабваше, в ушите ѝ бучеше. — Нима ще го оставиш да убие мен?
Той я погледна, без да примигва. Потта, която се стичаше в очите ѝ, замъгляваше погледа ѝ и тя изведнъж си помисли, че Сет ѝ прилича на сокол, а ноктите на хищната птица, които заекът вижда за последен път в живота си, до голяма степен приличаха на ръката му, която бе вдигнал над главата ѝ.
Пръстите му се свиха и разпуснаха и после, вместо да я удари, той се протегна, хвана я за ръката и без никакво усилие я прехвърли зад себе си върху гърба на жребеца. Не ѝ остави време да си поеме дъх и пришпори жребеца в галоп.
Фин се вкопчи в него, за да не падне, усети мократа му риза и осъзна с отвращение, че всъщност тя е подгизнала от кръвта ѝ. Притисна буза към гърба му и го хвана здраво през кръста, усещайки, че всеки момент ще изгуби съзнание. После припадна.
Когато отвори очи, преодолявайки болката, тя установи, че нещо не е наред с гледката. След миг осъзна, че гледа шията на коня, а не гърба на Сет и че той я придържа здраво с ръка през кръста. Тя погледна изтощено назад през рамото си. Въпреки хапещия студ на зимния вятър, Сет беше гол до кръста, а окървавената му риза бе увита и завързана около нейния и неговия кръст, придържайки я към него. Част от ръкава беше съдрана и увита около ръката ѝ. Въпреки пулсирането и жилещата болка, тя се ухили и поклати замаяната си глава.
— Мекушаво копеле.
В отговор получи само изръмжаване и той отново подкара коня в галоп. Бързината му бързо натика всякакви хитроумни забележки обратно в гърлото ѝ. Внезапно си спомни нещо и то я изпълни с ужас.
— Рори — извика тя, поглеждайки назад. — Обещах на Джед да се грижа за него.
— Ти ли? — излая Сет. — Ти не можеш да останеш будна, за да спасиш дори себе си. Едва не падна.
По начина, по който го каза, Фин разбра, че той почти я бе оставил да си отиде, да падне. Зачуди се какво ли го беше спряло.
Сет подръпна юздите, забавяйки хода на коня, въздъхна и гласът му омекна.
— Най-доброто нещо, което можеш да направиш за Рори, е да попречиш на Ласло да убие брат му. Хората на Кейт ще го пазят по-добре, отколкото би се справила ти. Да не мислиш, че на мен ми харесва, че го изоставих? Но Кейт няма да го нарани. Имаме приятели, които се намират в много по-голяма опасност от това дете.
Тя се замисли за миг, докато вятърът жилеше кожата ѝ. Приятели. Опасност. О, Боже.
— Това нещо може ли да се движи по-бързо?
— Ще припадаш ли пак? — попита той с презрение в гласа.
— Не.
— Тогава седни отзад. И се дръж. И си затваряй устата.
30
Червеникавокафявата кобила изпръхтя леко, ушите ѝ потрепнаха и Джед докосна с длан шията ѝ, за да усети лекото гъделичкане на гривата, влажна от потта, и топлата кръв във вените ѝ. Усещаше я спокойна, здрава и нормална, и му се струваше, че тя е единственото нещо, което го свързва с реалността. В същото време нямаше да има нищо против, ако тя се спънеше, той паднеше и загинеше под копитата ѝ.
Някой яздеше бързо към него по каменистото плато, но очите на Джед пареха и бяха замъглени, но пък той и без това не бе особено заинтригуван. Не знаеше дали ездачът е приятел, враг или безучастен странник, а и някъде по средата на долината Джед бе изгубил интерес към всичко. Майка му бе мъртва. Той беше попаднал в капана на място, което му беше чуждо, а единствената му алтернатива беше свят, в който не съществуваше. Знаеше, че няма начин да се върне в пещерите, че никога повече няма да види Рори, че за него вече нямаше живот, който да си заслужава да се живее.
Когато другият кон се приближи, Джед не го погледна. Беше му все едно че поводите на кобилата бяха издърпани от ръцете му. Не се възпротиви, когато го обгърнаха ръце, свалиха го от гърба ѝ, прехвърлиха го върху другия кон и го притиснаха в най-силната прегръдка, която бе познавал. Той подуши ръкава на познатото вълнено яке, който изтриваше сълзите от лицето му, а после главата му се притисна към топлото рамо, придържана здраво от силна ръка.