Двамата се затъркаляха, вкопчени един в друг, а остриетата проблясваха толкова бързо, че Джед не можеше да ги проследи с поглед. После скочиха на крака, дишайки тежко и започнаха да се обикалят един-друг. Ласло се хвърли напред, Конал парира, и изведнъж двамата се впуснаха в смъртоносен танц на мушкания, замахвания и отскоци, а въздухът затрептя от яростния звън на стомана.
Джед имаше чувството, че сърцето му се блъска в ребрата; беше му трудно да диша.
— Той е по-бърз от Ласло — промълви отчаяно момчето. — Нали?
— И Ласло не е бавен — отвърна Торк. — И е добър с меча. Много. — Той замълча и лицето му внезапно грейна. — Аха! Гадове такива!
Смехът му бе насочен към дванайсетте конници, които се спускаха по склона на отсрещния хълм в гръмотевична групичка.
— Знаех си, че копелетата няма да го оставят само на капитаните. Страхотно! — Той смушка с пети оловносивия си жребец и той се хвърли напред с изненадваща лекота. Торк се заклати опасно, после се обърна към Джед и му махна весело. — До скоро, Кулан!
Ейли се обърна първа срещу вражеския отряд, нададе възторжен вик и още преди двата ѝ меча да опишат първия си кръг, един от ездачите се въргаляше обезглавен на земята. Тая жена е луда, помисли си Джед, но първоначалният му потрес бързо бе затиснат от студено, зловещо спокойствие.
Ейли скочи от коня си върху животното на загиналия ездач и след това се озова на земята, налитайки върху следващия воин. Огромният сив кон на Торк се изправи и размаха предните си копита, а мъжът извади с един замах меча от прикрепената към гърба му ножница. Шона профуча като демон между тях, въртейки своите тънки мечове с пестелива грация.
— Само дванайсет? — Ейли се разсмя диво, докато издърпваше острието на меча си от гърдите на нападналия я мъж. Зад нея друг подскочи, за да нанесе удар отгоре, но бялата вълчица го пресрещна във въздуха. Лия го събори на земята и впи зъби в гърлото му.
Кобилката на Джед стоеше спокойно на хълма. Поне не умираше от нетърпение да се включи в мелето. Това трябваше да се отнася и до Джед, но уви. Изоставен на хълма, той се чувстваше опозорен, наказан. Сега вече наистина се чувстваше като кутре; като бебе, изоставено край полето, докато възрастните вършеха цялата работа. Срамът затъкваше гърлото му по-лошо и от страха. Той нямаше изобщо да се бие, дори за да защити себе си; трябваше просто да побегне с подвита опашка. Това бе най-лошият сценарий. Най-добрият бе Ейли, Шона и Торк да направят на кайма малката армия на Ласло, а той да не допринесе с нищо за това.
Но въпреки това той се страхуваше ужасно; не искаше да слиза долу и бе доволен от заповедите на Конал. Джед се изплю на земята, изпълнен с отвращение от себе си.
Внезапно той потрепери инстинктивно и студени тръпки го полазиха по гърба. Сред сражаващите се бойци се мяркаше нещо; мършава фигура с дълго палто, което се ветрееше зад нея. То напредваше с лекота към Торк, защото бойците на Ласло отскачаха от пътя му. Движеше се безгрижно, като дори не си правеше труда да бърза.
Скиншанкс. Треперещите пръсти на Джед стиснаха здраво дръжката на камата. Няма, в никакъв случай няма да се пореже.
Торк беше слязъл от коня си и се биеше с един от хората на Ласло. Не виждаше приближаващия се ламир. Не и Торк, помисли си отчаяно Джед. Торк не може да избяга от ламира; той не бе достатъчно бърз. И не виждаше приближаващата се опасност.
Тънка нишка гняв се уви около сърцето му, отслабвайки хватката на ужаса. Проблесна само късче кураж; страхът все още си беше там, но той можеше да го изблъска встрани. Ако просто си стоеше там и позволеше на ламира да се приближи незабелязано до Торк, той повече нямаше да може да живее със себе си. Джед смушка тромаво кобилата си и тя изцвили търпеливо, но не помръдна от мястото си.
Той я срита отново. Тя наведе глава и продължи да стои.
Джед стрелна с поглед Конал, който парираше удара на Ласло, но при завъртането му острието успя да го пореже по рамото. Чекиджията. Бойскаутът. Големият фукльо. Той трябваше да се съсредоточи изцяло върху противника си, но не го правеше. Конал мамеше. Умът му държеше на място кобилата на Джед.
В тая игра можеше да има двама измамници. Джед гневно скочи от гърба на кобилата и се затича бързо, толкова бързо и устремно, както не бе тичал в живота си. Ако се спънеше и се порежеше, вината щеше да е на Конал. Но не падна. Профуча надолу по склона и продължи по платото, прескачайки камъните, а отчаянието придаваше стабилност на краката му. Преди да успее да размисли, той вече се бе озовал насред мелето.