— За бога — изсъска то. — Съдействай ми! — Окървавената му уста я захапа отново, този път по-близо до врата, и устните му се разтеглиха в усмивка, докато то продължаваше да дълбае още по-силно и по-дълбоко в плътта ѝ. После стисна ранената си ръка и изцеди от безцветната си кръв в раната. Сигурно при втория опит бе уцелило по-добри нерви, защото Ейли изпусна мечовете си, задраска с нокти по съществото, което се беше впило в нея, и измъченият ѝ писък се сля с ужасения гневен крясък на Шона.
Скиншанкс я пусна и облиза устните си, наслаждавайки се на течащата кръв. Джед се изправи със залитане и я видя да посяга към мечовете си, но двама от хората на Ласло я хванаха още преди да успее да помръдне. Единият дръпна главата ѝ назад и допря камата си към гърлото ѝ, поглеждайки към Шона.
— Назад, Шона. Не искам да я нараня.
— Говори за себе си, Лус-нан-Лак — обади се сухо вторият.
Шона бавно отпусна меча си.
— Шона, недей — изръмжа Ейли. Очите ѝ бяха изцъклени и замъглени. Тя стисна зъби и бръкна с треперещите си пръсти в раната от ухапването на ламира. Вторият боец изгледа мъртвия кон на Торк и го изрита силно в главата. На лявата си ръка имаше останали само два пръста.
Силен презрителен вик привлече погледите им; настъпи тишина. Конал бе паднал на колене пред Ласло и притискаше силно ръката си, в която държеше меча, а между пръстите му бликаше кръв. Самият меч лежеше на няколко метра от него. Ласло го бе избил от ръката му, когато Конал се бе обърнал при сърцераздирателния писък на Ейли. Сега мечът на Ласло бе опрян в гърлото му и от кожата се стичаше тънка струйка кръв.
— Гнусен простосмъртен — изръмжа Ейли, бръкнала с окървавената си ръка в рамото. — Шона!
— Шона, ако само мръднеш, лично ще ѝ прережа гърлото — рече спокойно вторият боец. — Моят приятел тук някога я харесваше, но за мен ще бъде удоволствие да я убия, така че не ме изкушавай. Пусни мечовете си.
— Шона, не! — извика тя. — Иди при Конал!
Вперил поглед в тъмните му очи, Джед видя точно кога Шона се пречупи. Той срещна погледа на близначката си и леко поклати глава. Тънките извити мечове иззвъняха фалшиво, когато паднаха върху камъните.
В настъпилата тишина прозвуча нещо, наподобяващо срутване на камъни, но това беше просто подигравателния стон на ламира, който се бе изправил върху гранитната скала над главите им.
— Колко трогателно — изхълца то и деликатно избърса с пръст сухото си око. Използваше мъртвия пръст на разрязаната си ръка, един вид черен хумор.
Лус-нан-Лак потрепери и острието му одраска кожата на Ейли.
— Извинявай — промърмори той.
— Тц! Къде ти е честта, Ниле? — Скиншанкс скочи от скалата и се стрелна към меча на Конал.
Конал не го изпускаше от поглед, докато то вдигаше оръжието му. В замръзналите му очи не проблясваше никаква надежда, а само смъртна омраза.
Ламирът вдигна високо меча, усмихна се и прокара острието през грозния разрез на ръката си, забивайки го още по-надълбоко в зейналата рана. После хвърли оръжието на Конал, който инстинктивно го улови за дръжката и погледна към лигавата слуз, която го покриваше.
Ласло се изсмя и отдръпна меча си от гърлото на Конал, отдавайки му подигравателно чест.
— Хайде, Ку Хорах. Да го направим като рицарите.
— Да го направим по моя начин — отвърна Конал и хвърли меча си високо във въздуха.
Те го гледаха как се завърна и проблясва, отразявайки светлина. Дори Ласло го наблюдаваше като хипнотизиран. Още преди да докосне земята, Конал скочи от мястото си и се хвърли върху Ласло.
Избягвайки вършеещия меч на противника, Конал се уви около него като питон, сграбчи главата му и стисна врата му в сгъвката на лакътя си, търсейки опора да го пречупи. Стиснал зъби, Ласло с пъшкане посегна към ръката на Конал, напрегнат целия в усилие да не умре.
Тогава мечът на Конал най-после достигна земята и се заби в торфа. Вместо да остане прав и вибриращ, той се пръсна на парчета, засипвайки двамата мъже.
Покрит с капчици кръв, Ласло като че ли се съвзе.
Ръката, в която държеше меча си, замахна силно назад и острието се заби в Конал достатъчно дълбоко, за да го накара да отслаби хватката си. После го отърси от себе си.
Конал погледна отново към групичката, която стоеше в подножието на хълма. Когато видя, че Ейли все още е жива, той се извърна с усмивка, но тогава зърна Джед.
Цялата гордост и сдържаност на Джед се изпариха. Конал бе най-близкото нещо до баща, което бе имал, единственият баща, когото бе познавал, а той стоеше там долу без меч. Джед отвори съзнанието си за него. Моля те, победи. Моля те, победи. Моля те, живей.