— Отведете близнаците при Кейт — изкрещя той през рамо, докато се качваше на коня. — Момчето в моите покои; чу ли ме, Скиншанкс? Оставете Ку Хорах на враните. — Той пришпори коня в галоп, а викът му изтъня от унижение.
Останали без водач, хората на Ласло се спогледаха и в очите им проблеснаха сребристи светлини. Един от тях, облечен с индиговосиня риза, пристъпи към Джед, но Лус-нан-Лак, който все още притискаше острието към гърлото на Ейли, поклати глава. Индиговата риза се спря, погледна съжалително Джед, и се извърна.
Конал лежеше неподвижно и гледаше в небето, но когато Джед падна на колене до него, лявата му ръка се стрелна бързо нагоре, улови брадичката на момчето и наведе лицето му към своето. Другата му ръка, дясната, притискаше разпрания му корем, придържайки вътрешностите.
— Не гледай надолу — прошепна той с широко отворени очи.
— Добре. — Джед подсмръкна и избърса с ръка храчката от лицето на Конал и приглади назад мократа му от пот коса.
— Погледни нагоре, Джед. Виж небето. Прекрасно е. — Погледът на Конал се замъгли, но устните му отново се размърдаха, този път беззвучно. За миг Джед си помисли, че се моли, преди да го връхлети надеждата, че може би Конал произнася някакво вълшебно шийско заклинание, което да затвори раната. Но после внезапно разбра, че Конал просто проклина през зъби болката от раната. Когато отново вдигна поглед към него, устните му не мърдаха.
— Непослушно кутре. — Той се подсмихна. — Смело момче. Благодаря ти.
— Конал. О, Боже. Конал. — Джед се разплака отчаяно.
— Пистолетът не го уплаши, Джед. Ти го направи.
— Все още можеш да говориш — рече отчаяно Джед. — Ще се оправиш.
— Ще говоря още известно време. После ще ме молиш да млъкна. — Конал се ухили, а в ъгълчетата на устните му се появиха кървави мехурчета. — Но няма да се оправя.
Джед отвори уста да възрази, но Конал го накара да замълчи с красивата си усмивка на искрено щастие.
— Той идва — прошепна тихо. — Знаех, че ще дойде.
Писъкът на кон разцепи въздуха и тропотът на копита загърмя по торфа и камъните.
— О, сега пък какво? — рече раздразнено Скиншанкс. То се надигна на едната си ръка, после се изправи на крака точно като ядосан от прекъсването на филма зрител. Обърна се тъкмо навреме, за да види синия жребец, който се приближаваше в галоп и подскочи.
— Досада! — успя да произнесе единствено, преди мечът на Сет да разцепи въздуха и главата му да отлети далеч от раменете. Дребничката фигура, която се бе вкопчила в кръста на Сет, изкрещя и притисна лице в гърба му.
Джед с изненада установи, че изпитва съжаление към шестимата оцелели мъже на Ласло, които ругаеха и се въртяха панически, докато Сет вършееше сред тях като някоя полудяла косачка. След като се разправи с ламира, изненадата му позволи да убие бързо Индиговата риза. Докато останалите разберат, че той не е тук по заповед на Кейт, устремът му го поведе напред с такава кървава ярост, че не им остави никакъв шанс.
Само един от тях оцеля. Свободна да се движи, след като пазачите ѝ скочиха да се защитават, Ейли заби лакът в лицето на Лус-нан-Лак, без дори да поглежда назад. Той залитна и падна на земята. Ейли не обърна никакво внимание на другия си пазач. Тя измъкна ръката си от наполовина изцелената си рана и се отдалечи от него, без да се обръща назад.
Шона спокойно вдигна мечовете си и замахна едновременно и с двата. Пазачът на Ейли се блъсна в скалата, пребледня и светлината угасна в изненаданите му очи.
Тогава Ейли се затича като ранена кошута и без да обръща внимание на кръвта, която се просмукваше в пуловера ѝ, профуча покрай Сет, който довършваше последния боец. Дори не погледна към Джед, когато падна на колене до Конал и го погали по косата, приглаждайки щръкналите от потта и кръвта кичури.
— Жив си. Жив си. — Това бяха първите звуци, които излязоха от устата ѝ, след като Конал бе паднал на земята, но на гърлото ѝ си личеше червената линия, останала от притискането ѝ към острието. Ръката ѝ колебливо закръжи над зейналата му рана и той проплака тихо, когато я спусна върху нея. Примигвайки учестено, Конал стисна зъби и от крайчеца на устата му потече струйка кръв.
В гърдите му се надигна нещо като смях.
— Добре ли си, любима? Можеш да тичаш.
— Добре съм — отвърна разсеяно Ейли. — Съжалявам, съжалявам, че изпищях така.
— Недей. Какво да се прави. Ти ми каза, че е капан. — Кожата му придоби пепеляв цвят, но той се ухили, когато върху него падна сянка. — Здрасти, Блудния, знаех, че ще се върнеш.