Той се провираше през бодилака, прилазваше под омотаните врежове, прекатерваше се по рухналите стволове. Падаше, ставаше. Но не спираше. И не усещаше облепилите го рояци кърлежи и сухоземни пиявици.
Непроходимият шубрак се разреди. Ала не за добро. Напреде лъсна блато, обрасло с лилии и килим от водни растения, в чиято тиня нозете му затънаха като в клей. Точно насреща му висеше върху сух клон пъстър питон в очакване на плячката си. Ала плячката му, брадавчестата свиня, дошла на водопой с прасилото си, май преди това щеше да стане жертва на полузаровения в калта крокодил.
Навред летяха, бръмчаха, писукаха облаци от москити, мухи и безброй други насекоми, които хапеха, навираха се в ушите, в устата, в носа, в очите.
Най-сетне, изподран, нажилен жестоко, човекът се измъкна отново на пътеката. Пътем откъсна няколко плода кола, обели ги, сдъвка зърната им. Те освежават, дават сила. С тях може да се издържи няколко дни без храна. А тъкмо това, глад и жажда, го очакваха сега.
Окрайнината на гората почна да се накъсва на отделни горички, на отделни шубраци, зад които се ширна тревистата савана. Там въздухът е по-свеж, там няма толкова насекоми, врагът се открива по-отдалеч.
Чиганго вървеше и следваше дълбоките дири на Трипръстия. Като всеки местен човек, па бил той и пастор, умееше да разчита следите. Ако смачканата трева още не е почнала да се надига, значи преследваният току-що е минал; ако вече се изправя пред очите ти, значи е минал по-отдавна, но ако върху отпечатъка има и роса — не се надявай да го стигнеш скоро.
Имаше роса.
Това показваше, че засега няма опасност от нападението му. Но в същото време показваше и друго — че намалява и надеждата да го догони.
Той ускори крачките си.
Иззад пръснатите като бухнали островчета кичури от дървета се ширеше степта, покрита с избуяла трева, която се люлееше в плавни лениви вълни.
Но чудно! Съвсем безлюдна! А беше резерват, това Чиганго знаеше добре. Резерватите са пълни с животни: зебри, жирафи, антилопи слонове. Къде се бяха дянали сега?
В същия миг, когато си зададе тоя въпрос, чу познатото топуркане, по-тежко от вървежа и на най-големия слон, чу и гръмотевичното му ръмжене. Видя подплашените павиани, които излетяха от храсталака и хукнаха в разни посоки, пред тая непозната заплаха забравили обичайния си строй.
Хукна подире им и Чиганго. Подире им се метна на първата изпречила му се акация, без да усеща острите й шипове. Не можа да достигне най-горните клони, защото маймуните го бяха преварили и го пресрещнаха с озъбено ръмжене. А те са опасни противници, всеки знае.
Чудовището изскочи иззад близката горичка, размахало огромните си лапи като неодялани диреци, навело страшното си главище и изпънало назад за равновесие и да не му пречи при бягането масивната си дълга опашка. Все едно оскубан исполински щраус с глава на крокодил, надяната направо върху туловището, и прикачена отдире опашка на варан.
Ето го, дотича под дървото, вторачи към чадърестата му корона просвяткащите със злобни пламъчета широко ококорени очи, раззина сякаш бездънната си паст, в която блеснаха наредени може би стотина остри и големи като ножове зъби.
Трипръстия спря до дървото, опита да подскочи нагоре, да докопа някой от бегълците.
Чиганго усети зловонния му дъх, от който едва не се задуши. И неволно се притисна към ствола.
Страшилището не повтори несполучливия си опит. Убедило се бе, че плячката засега е недостижима. Ала не си отиде. Остана да обикаля отдолу, да дебне, да съска. Но и съскането му беше особено, не като на кое да е друго влечуго — повече подобно на изпусканата пара от локомотив. И съсък, и рев едновременно.
Едва сега човекът свари да го разгледа по-добре. Успя да види, че липсва един пръст на лапата му, съзря и двете предни крачета — толкова малки, почти незабележими, увиснали безпомощно като излишни над гърдите му. Уродливо малки, само с по два кукести пръста, които като че ли не му служеха за нищо.
Цялото му исполинско тяло, все едно оживял ствол на баобаб, и огромната глава, и могъщите задни лапи, и вече отпуснатата върху земята опашка, на която се опираше, когато застанеше на едно място — всичко беше покрито със сиво-зелена брадавчеста кожа като на жаба, сякаш облепена с лишеи скала.
И все пак най-зловещи, по-заплашителни от ужасните челюсти, от зиналата кървавочервена паст бяха очите му — тия огромни, сатанинско зелени, немигащи очи, от които струеше такава злоба, такава ненаситна стръв за убийство. Сякаш самите те можеха да го умъртвят, да сковат ръцете и нозете му, да го свалят от дървото.