Началникът на отряда Камбомбе също слезе от колата:
— Какво говориш? Избива всичко живо…
— Когото настигне… Ей такава уста!
И посочи с ръце.
Камбомбе се обърна към другарите си:
— Тихо де! Има нещо. Я колко се чудехме и ние кой е натръшкал тия трупове… С такива рани…
И се обърна към новодошлия:
— Ти, отче, по-напред хапни нещо! Да се поопомниш, пък тогава ще говорим пак!
— Не, не! — опъна се Чиганго. — Иначе ще го изтървем. Да тръгваме веднага! По пътя ще ям.
Някой запита:
— А какво е това: крокодил, лъв?
— Не е крокодил, не е лъв… А зъл дух… Невиждан… Висок колкото трима от нас един връз друг, все едно варан гигант на два крака… А устата му — наведнъж да те лапне…
Ей туй описание ги поразколеба — варан не се изправя на два крака, крокодил не се изправя на два крака.
А Чиганго не спираше:
— Разруши селото ни, изби толкова народ, разкъсва биволи, слонове… Бяга тъй, че и гепард няма да го стигне. Като щраус бяга и когото догони, удря отгоре с глава. А то глава ли е — като вашия автомобил.
Надзирателите взеха да се споглеждат крадешком. Явно станало бе нещо с клетия отец, мръднало му бе в главата, затова ги бръщолевеше такива безсмислици.
Един дръпна Камбомбе настрана да му пошушне:
— По-добре да му бае някой знахар!
Началникът на отряда нямаше право да си губи времето с побъркани хора, възложени му бяха за изясняване толкова неясни случаи, толкова съобщения за мор по дивеча, та трябваше колкото може по-скоро да ги проучи.
Той даде незабележим знак да вържат патер Чиганго, да не им пречи, додето си вършат работата, а после щяха да мислят как ще оправят и него.
Но преди да изпълнят заповедта му, се чу бърз тропот. И след малко край тях профуча, като едва не ги стъпка, стадо едри антилопи кана с дълги остри рога. И сякаш не ги забелязаха, не се отклониха ни крачка встрани.
После — табун зебри.
И хиени… Прайд лъвове… В далечината преминаха слонове.
Същинско преселение на животните!
А това?
Сред мученето на антилопите, сред тревожното тръбене на слоновете, сред квиченето ча зебрите се промъкваше изрядко някакъв странен полурев-полуквакане, мощен и зловещ.
После ясно се чу топуркането на тежките нозе.
Туп-туп-туп-туп!
Чиганго изкрещя в ужас:
— Той е… Той…
И изтича към колата:
— Бързо! Пушките! Всички наведнъж!
Не им остана време да вземат оръжията си. Сред облак червен прах, хукнал подир стадо обезумели от страх биволи, се зададе Трипръстия в цялото си ужасяващо величие — една побесняла грамада от мускули, нокти и зъби.
Бе успял да се измъкне от ловната яма, заловил се с челюсти за израслата наблизо борасова палма, и да сподири с още по-голямо настървение жертвите си.
Ловците съвсем не бяха страхливци — познаваха си добре занаята. Ако бяха лъвове, пантери, носорози — знаеха как да постъпят. Такова чудо не бяха виждали, не бяха слушали. А най-страшно е непознатото. Нямаха време да размислят, да преценяват. Поддали се на първия нагон, те наскачаха в лендровера. Без да си дава сметка, сред тях се озова и патер Симон. Стрелците чак сега обърнаха назад пушките си, шофьорът даде газ до краен предел. Колата заподскача като полудяла, готова всеки миг да изхвърли някого навън. И понеже това не беше автострада, понеже беше чисто и просто савана, от най-сухите, осеяни с дупки на тръбозъби, с пирамиди на термити и с дървовидни млечки, подобни на кактуси, колата трябваше да ги заобикаля. А това забавяше скоростта й, даваше предимство на преследвача. И той бързаше да се възползува от това предимство. Размахал гигантски щраусови крака, опънал назад като кол мощната опашка и раззинал безобразните си челюсти, тиранозавърът все не можеше да настигне бегълците, ала и не изоставаше.
Тогава стана бедата. Нещо изпращя, по-право изтрещя, колата полегна наляво, завъртя се на място и изхвърли навън пътниците. Беше счупила ос.
Нямаше време за суетене, за размисляне. Кой повече натъртен, кой по-малко, всички се втурнаха към съседното дърво. И когато чудовището дотича, хората вече бяха по клоните.
То се закова на място, като квакаше и мучеше гръмогласно, обиколи покрай дървото, мимоходом отметна с лапа лендровера, та го дотроши съвсем. И отпусна дебелата си опашка, подпря се на нея като кенгуру, вирна зловещата си морда, вторачило огромните си студени очи в избягалите му жертви, от ужас сякаш сраснали се с клоните.
— Казвах ли аз! — рече патер Симон. — Ето го Върховния дух на крокодилите!
Тоя път никой не възрази. Бяха слушали от старите, че понякога, когато трябва, духовете могат да се въплъщават. Не са само безвредни сенки. И когато са въплътени, както за всяка жива твар, най-сигурен е куршумът. Ама де сега куршуми, като в бягството забравиха оръжието си в колата, и вече бяха по-беззащитни и от подскачащите с крясъци маймуни около тях.