Най-сетне тая стихия се оттече. Над равнината остана да се стеле само прашният облак, който бавно се утаяваше върху посърналите треви.
Ученият, отчаян, установи, че и двете му машини бяха смачкани, преобърнати, изтърбушени, превърнати на късове от стоманени пръти и ламарина.
Как щеше да намери Алиса?
Тогава чу приближаващия тропот.
И квакащия рев.
И го видя.
Нима бе успял да разбие оградата си, за да хукне през полето?
Сбърка го с тиранозавъра, който той самият отглеждаше на острова. И как да не го сбърка? Досущ еднакви: и по размер, и по цвета на брадавчестата кожа, по глас. Не можа да допусне, че е друг, че е брат му, избягалият при наводнението.
Трипръстия гонеше един изостанал слон, догонваше го с едри, размахани крачки. Обезумял от страх, протегнал хобот, през който пищеше пронизително за помощ, слонът опитваше да избяга, напрегнал всичките си сили.
Не успя.
Трипръстия го настигна, изправи над него глава, подобна на скала — с пещера в нея. И замахна. Не с малките предни крачета, които продължаваха безполезно да се клатушкат пред гърдите му. Замахна с нея. Удари отгоре надолу. Сякаш не живо същество, а исполинска машина се завъртя като занитена в тазобедрената става.
Не със зъби, а с подбрадника си строши гръбнака на огромната жертва. После впи в хълбока й чудовищните си челюсти, загриза го с гръмотевично ръмжене. Изтръгна къс месо колкото цял биволски бут, вирна муцуна и преглътна.
Какво преглътване!
Тогава извъртя глава към вцепенения от ужас човек, извъртя я внезапно, рязко, съвсем по змийски, загледа го със застинал змийски поглед, тъй че кръвта на нещастника замръзна в жилите. Обзе го непреодолимо желание да скочи и да хукне през полето, да бяга, да пада, да става, но да не стои бездеен срещу тия пъклени, припламващи със зелени огънчета очи.
Овладя се.
Защото знаеше, защото бе наблюдавал същото и при своя исполински храненик. Този пронизващ, безпощаден взор вижда само движението. Всичко друго, което не бяга, не го интересува — то е или скала, или храст, или термитник. Мозъкът му е толкова малък, колкото на котенце, че не забелязва неподвижните неща, по-право така е устроен, та да не им обръща внимание. Съществуват само два вида предмети: едните, бягащите, стават за ядене, другите са безполезни.
Овладя се.
Защото знанието надделя над инстинкта. Остана на място. Замръзна. Слепи се с неравната повърхност на термитника.
И това, което срещу интелигентните слонове се оказа безсмислено, сега помогна. Тиранозавърът като че ли не го видя, не го различи от глинената пирамида. Профуча край него, ще речеш, не живо същество, а сатанинска машина, едната му лапа тупна на педя от учения.
В това кратко мигновение доктор Бор успя да види и големината на пръстите му, и дължината на сърповидните нокти, и остатъка от липсващия пръст.
Едва сега си даде сметка, по липсващия пръст — не беше неговият. Беше друг. Досущ еднакъв. И по вид, и по големина, което значи и по възраст. Можеше да бъде само оня. Оня, който наводнението отвлече… Оцелял по някаква случайност… Укривал се досега из непристъпните усои… И ги напуснал отскоро, подтикнат от нововключен хормонален механизъм, който го бе накарал да изостави укритието си и да препусне из равнината, за която го бе сътворила природата. Нарочно създаден исполински бегач преследвач.
Патрик Бор свари да разгледа всяка гънка на огромното туловище, всяка брадавица, всяка заздравяла рана от провирането през бодливите обраствания, а може би и от напразната съпротива на предишните жертви. Свари да подуши острата му мускусна миризма, смесена с месоядния дъх на зиналата му зъбата паст.
Трипръстия изостави загризания слон и хукна подир стадото, подчинил се на вродения си инстинкт за преследване.
Туп-туп-туп-туп! — като топовни гърмежи заглъхнаха в далечината тежките му стъпки. Превърна се в обикновено животно, което се луташе сред други съвсем дребни твари, на каквито бяха заприличали подплашените слонове.
Вече не вдъхваше тоя демоничен ужас, вече можеше да се размисля по-трезво.
Доктор Бор едва намери воля да се отдели от термитника и да пристъпи към машините си, да се върне в съвременността. Те сега оставаха връзката му със света. На тях разчиташе да отпътува, с техните радиопредаватели в краен случай щеше да иска помощ.
Той приближи до самолета, огледа го. Огледа и колата.
Уви, безнадеждно!
Нямаше самолет, нямаше лендровер, нямаше радио. Имаше куп старо желязо. Оставаше му да се осланя единствено на себе си, на старческите си, макар и тренирани нозе, на заслабващото тяло, на несигурното си сърце. Така сам, безоръжен, захвърлен нейде си в саваната, сред дивите зверове, в такава опасна близост с вилнеещата страхотия.