И докато ровеше из останките на разбитите апарати, всъщност само да се убеди още веднъж, че не бе оцеляло нищо: ни радио, ни бидон е вода, нито нещо подобно на оръжие, той видя спускащите се от небето лешояди. Те кацаха върху слонския труп, свиваха, сякаш скатаваха, огромни криле и се нахвърляха върху му с кривите си клюнове.
Край тях пристъпваха важно замислени щъркелите марабу. Не бързаха, чакаха реда си. От време на време само се събираха, и сближаваха глави подобно на съвещаващи се плешиви мъдреци.
Човекът не им пречеше, не му пречеха и те. В тяхното съседство би могъл да чака, защото беше сигурен, че хората му ще тръгнат да го търсят. А най-лесно щяха да го открият край тези останки, които личат отдалеч с неприсъщите за саваната отблясъци на желязо и никел.
А беше време вече да го потърсят.
Тогава чу скимтенето на хиените.
Една приближи, уродливо изгърбена, сякаш с претрошен гръбнак, разгони лешоядите и се разкиска зловещо. Отвърна и втора, трета, четвърта…
Запритичваха насам, подвили опашки и вирнали противни морди. Скупчиха се върху трупа, заджавкаха се.
После, кой знае какво й хрумнало, първата, безспорно водачката, отскочи заднишком, повъртя се на място и изведнъж се метна, озъбена срещу човека.
Не очаквал такъв обрат, той едва свари да се покатери върху смачкания лендровер.
За беда нападателката не го остави. Заквича оглушително. И скоро още две от посестримите й се озоваха срещу му.
Какво ли не им харесваше слонът? Или искаха да го пропъдят от това, което считаха своя законна плячка? Както разгонваха орлите и марабутата.
Ще не ще, ученият трябваше да се оттегли. Крачка-две-пет-десет.
Не му даваха покой. Ту една, ту друга налиташе като зло куче, проплакваща от гняв. И той трябваше да отстъпва. И да отстъпва. Но гледаше все пак да не губи от поглед изпомачканите машини. И самотния баобаб. Те бяха негови ориентири сега, щяха да се окажат такива ориентири и за спасителите му. Ако смогнеха да дойдат навреме…
А не биваше да стои на открито. Сега, когато падаше нощта. Хиените не го допускаха до самолета и колата, не го допускаха и до хралупата на баобаба. Оставаше му само акацията, която се извисяваше посред редкия храсталак на стотина крачки оттук.
Нямаше друг избор — налагаше му се да се покатери на това дърво. И там да чака помощ. Ако някой дойдеше, Бор щеше да слезе и да размаха ризата си като корабокрушенец.
Тогава пристигна в свинския си галоп и носорогът. Както винаги разгневен. Пръхтеше, ровеше с нос земята. Защо ли?
Ето защо.
Дразнеше го стадо павиани. Маймуните го замерваха с камъни и клечки, докато го изкарат от търпение, после хукваха, всяка в различна посока, а като се озовяха зад гърба му, почваха отново играта. Всъщност игра за тях, а за него — истинско изтезание.
Така зърна и човека. Дали го сбърка с някоя от мъчителките си, или чисто и просто намери кому да излее яда си? Без да се колебае повече, той се втурна към него.
Патрик Бор хукна да се спасява.
А къде другаде — само в храсталака. Не му остана време да съжали за тоя избор. Вече беше нагазил вътре. Отвред го дърпаха, дращеха, късаха дрехите му безброй шипове. Уж различни растения: тамаринди, мимози, сикомори, акации, палми дум, а в действителност — само бодли. Повече бодли, отколкото листа. И хапливи твари: кърлежи и мравки, същински огнен дъжд.
В някакъв жесток хумор си припомни, че наричат тия гъсталаци „почакай малко“. Храсти като намотани кълбета от бодлив тел, пръснати сред поляни от червена пръст и пясък с едри туфи слонова трева.
Зад гърба му преследвачът пухтеше като локомотив и сякаш не усещаше шиповете. Ей затуй му е нужна тая дебела кожа.
Как свари да достигне дървото — доктор Бор не помнеше. Ала когато посегна да се хване за първия клон, усети как носорогът го подбра отдолу с муцуна.
Никой не би издържал повече. В следната секунда чудноватият ездач се видя проснат по гръб на земята.
Вцепени се — друго не му оставаше.
Носорогът се обърна тромаво, като танк, изфуча победоносно, после се врътна и в равен тръс пое да си отива, вирнал триумфално опашка.
Човекът не устоя докрай, а скочи и се метна към дървото.
Усетил, че жертвата му е оживяла, дебелокожият се обърна и хукна към него.
За щастие акацията беше наблизо.
Ученият се подхвърли като акробат и в следния миг се видя на върха й. Прегърна го, прилепна към стъблото задъхан. После разгледа отгоре неприятеля си. Навярно най-лошо скроеното животно в саваната — едно цилиндрично тяло върху четири кютюка, облечено в чужда, ушита съвсем не по мярката му кожа. Само тромавост и избухливост, но колко опасен беше тоя тромавец! Дори лъвът му прави път.