— Представяте ли си какво значи един бездомен сирак. Захвърлен в големия град. Гладен, гол, бос…
Нощта, тайнствена и заплашителна, предразполагаше:
— Всяка коричка хляб, измъкната от кофа за смет, си длъжен да защищаваш с ритници, със зъби и нокти от другите гаменчета. Откак се помня, все гонен. Гонен от полицаи, гонен от тия като мен…
— Като ви гледа човек — учуди се искрено Алиса. — Не би повярвал. Тъй фин и изискан.
— Това е от кръвта. На прадеди хидалговци. И желание да станеш друг…
Не спря дотук, трябваше да се изкаже. И да се изплаче, и да унижи, и да огорчи тая разглезена буржоазка.
— Няма друг път, няма друг избор. На такива никой не възлага работа, такива никой не допуска нито в завода, нито в дома си. Туй, дето го величаете като „честен труд“, е недостижимо за нас. Остава ни само това: или просяк, или крадец. За просяк не съм, имам чувство за достойнство.
Тя си го представи начаса. Наистина имаше такова чувство за своеобразно достойнство. Дори в излишък. Би могъл прекрасно да играе роля в някой филм на амбициозен конквистадор. А той — взел, че се родил съвсем не навреме.
Гомеш продължи:
— Кражбата не е само успехи. И лек живот след това. Има и провали. И при нея съществува конкуренция. Конкуренти ме предадоха. И попаднах в затвора. Там вече се специализирах в професията. Дотогава съм бил дилетант. Излязох професионалист. Затворът е нещо като институт за усъвършенствуване. Дава възможност да придобиеш много полезни знания, да се свържеш с много хора, къде-къде по-опитни от теб, да подготвите заедно бъдещите си планове. След като излезете, разбира се…
Той млъкна внезапно. Трепна и Алиса.
В гората изведнъж бе настанала суматоха. Не би могъл да я предизвика ни лъв, ни пантера, ни слон „кали“. Разкрякаха се птици, развикаха се маймуни и лемури, затопуркаха по земята, заблеяха, залаяха, заръмжаха безброй твари. Заприбягваха отделни по-пъргави и по-страхливи газели и антилопи. Запращяха храсти и разкъсвани врежове на лиани от по-едрите обитатели. Профуча носорог с малкото си и помете палатката на пленницата. По-право събори я и платнището я омота като мумия. Алиса едва успя да измъкне главата си, та да диша. Измъкна я, за да види преминалата с едри скокове пантера.
После отново зашумяха разкъсваните лиани и мачканите клони. На полянката излезе стадо слонове, бягащи и тръбещи през хоботи ревовете си на необичайна уплаха.
Девойката не бе виждала толкова впаничени животни, хукнали в такъв ужас и безпорядък. Пърхаха на всички посоки разхвърчали се птици, по клоните и по земята притичваха маймуни: павиани, колобуси, шимпанзета — едни сами, други помъкнали малките си, трети понесли ги на гръб или увиснали по гърдите им.
Внезапно нечуван рев заглуши досегашната врява. И то какъв рев! Като параходна сирена, задавена от избликващата от парния котел клокочеща вряла вода.
Алиса трепна. Та тя познаваше добре тоя глас. Толкова пъти го бе слушала откъм острова-резерват. Това можеше да бъде само Доналд — така беше кръстила тя „завърчето“ на баща си поради смешната му залитаща походка на два крака, досущ като патока от рисуваните филми на Уолт Дисни.
Нима бе възможно това — Доналд да е изкъртил оградата си и да е хукнал на свобода, да сее ужас и смърт по пътя си?
Стана й ясно защо всички се разбягваха от него. Нямаше съмнение, никое днешно животно не би могло да му се противопостави. И най-опасният звяр. Ни прайд лъвове, ни орда крокодили, ни стадо слонове. На планетата ни никога не е живял по-страшен хищник от него, по-силен, по-див и безпощаден.
Но нямаше време да си даде сметка какво става и какво предстои. Размахали бивни, огромни като колове, и крака-колони, слоновете преминаха направо през малкия им лагер.
Успели навреме да изскочат от своята палатка, съучастниците на Гомеш хукнаха да се спасяват, секунда преди побеснелите гиганти да стъпчат в пръстта и тяхната палатка.
Обезумяла от страх, безпомощна, девойката не можеше да ги последва. С вързани ръце не се бяга. Остана на мястото си с единствената надежда, че тъй, неподвижна, омотана в платнището, може да не я закачат.
А покрай нея продължаваха да се източват забързани нозе-колони и бивни-колове, като омагьосана, побесняла гора.
Ето, връхлетя и преследвачът! Вряза се сред стадото. Замахна с ужасната си глава, та я стовари върху животното, което се оказа пред него. Претроши гръбнака му. После, без да го погледне как се влече по корем със схванати задни крака, ритна с лапа и отхвърли втори слон, блъсна го в съседното дърво, прилепи го към него.
Другият му крак, същински крачещ екскаватор, стъпи на педя от главата на момичето. Едната лапа — повече от метър. И възможно ли бе да бъдат възприети като части на живо тяло, или бяха някакви неправдоподобни стоманени оръжия?