Но спътниците му все се колебаеха.
— Ще чакаме ли още? — настоя Чиганго. — Ще изчакаме ли да напече, та тогава да тръгнем?
Наистина през саваната се пътува най-добре сутрин, по хладина. Това никой не оспорваше.
Най-лошият съветник е нетърпението. Нетърпението и тоя път ги насочи към неправилното решение. Взели термоса с вода и чантата със сандвичите, четиримата се отправиха към тъмнеещата в далечината галерийна гора; отправиха се напряко, през треви, през бодилаци, през обраствания с коприва и още неизстинали през цялата нощ, покрити с червена пръст и чакъл голини.
Скоро се наложи да свият встрани, чули отдалеч доволното ръмжене на лъвовете и изквичаването на пъдените от тях хиени.
Макар и въоръжени, предпочетоха да не влизат в разправии със зверовете. Сега всеки куршум беше ценен, не се знае кога може да дотрябва. При това не забравяха, че са охрана на животните, не техни убийци.
Ей така, заобикаляйки, най-сетне достигнаха джунглата. Когато си с кола, саваната е олицетворение на покой, но слезеш ли от нея, тозчас разбираш, че си се върнал в един първобитен свят, където само силата властвува. За опасните животни: лъвове, хиени, слонове, носорози, биволи, човекът в кола и човекът извън нея са различни неща. Първото не заслужава внимание, второто, виж, е или враг, който следва да бъде унищожен, или плячка, която може да бъде изядена.
Тръгнаха по-предпазливо, защото видимостта рязко намаля — напред Камбомбе с едната пушка, отзад другият ловец с втората пушка, а по средата патер Симон и шофьорът, безоръжни.
Край тях се ширеха проскубани бодилаци като телени мрежи пред добре защитен редут, които с всяка крачка се сгъстяваха, израстваха на височина, превръщаха се в истинска гора, в окрайнината си почти недостъпна от плетеницата на лианите.
Все местни хора, те скоро откриха проход, един зелен тунел, прокаран от слоновете и носорозите. И по него навлязоха навътре.
Вече се бе разсъмнало съвсем. Небето, преминало през огненочервеното, бе приело дневния си сребрист блясък, а слънцето опитваше да промуши някой и друг свой лъч през рехавия листак.
Хората забързаха. След непроходимата граница във вътрешността се ходеше по-леко. Няма подлес, няма храсти, няма коприва. Трябва само да гледаш къде стъпваш — да не се препънеш в паднал клон, да не цопнеш в кална локва или върху змия.
И ето, накрая достигнаха реката, тиха, застояла, привидно неподвижна, отразила нависналите от двете й страни шумнати грамади. Ще речеш, джунгла не само нагоре, а джунгла и надолу, израсла напук на всички природни закони.
Подплашени от приближаването им, се разлетяха цели облаци от розови фламинга, чапли голиати, лопатари, ибиси, жерави, щъркели и какви ли не. Запляскаха с крила, закрякаха в оглушителен, безреден хор.
Колибата на Кимати се оказа на мястото си, ала самият стопанин не се виждаше никъде. Нямаше помен и от лодката му, на която толкова разчитаха. Навярно и той като другите се бе уплашил от Трипръстия и бе побягнал нанякъде — то се знае, с лодката. Тук няма друго по-добро превозно средство.
Какво им оставаше сега?
Четиримата седнаха на катурнатия дънер пред колибата. Отчаяни. Всичките им усилия излязоха напразни.
Подплашените птици почваха да кацат отново, само че по-далеч от хората. И продължаваха лова си. Едни — крачещи в плитчината сред папируса и тръстиката, омотани с врежовете на всякакви тиквени растения; други, гъските и пеликаните, с натопени глави и вирнати опашки, над които за устойчивост се размахваха червените им ципести крака. А кормораните, дори не опитали да отлетят, не спираха да се гмуркат под водата. И оставаха там толкова дълго, че изглеждаше като че ли никога няма да изплуват обратно.
— А сега? — запита Камбомбе.
Патер Симон се чувствуваше най-добре до реката. Не като в откритата, нажежена от слънцето степ.
— Щом няма лодка — реши той, — ще си направим сал!
Всички се хванаха за това му хрумване. И на тях не им се връщаше назад, където беснееше чудовището.
Заловиха се тозчас за работа. С намерената в хижата брадва разсякоха на две полуизгнилия, прояден от червеите дънер. Свързаха го с лиани и го отнесоха във водата, като пътем подплашиха гъмжило водни змии.
После се настаниха върху него и се отблъснаха от брега с дългите прътове, които щяха да им служат за кормила при по-бързо течение или за двигатели в застояли води.
Талвегът ги пое и понесе бавно. Хижата на Кимати изостана, скри се зад нависналата зелена стена.
Салът се държеше устойчиво и ако продължаваше със същата скорост, до вечерта щяха да стигнат целта си.