Чак тогава свадливецът подаде глава. Ама каква глава — същински кожен сандък с вдигнат капак. Тога бяха челюстите му, от които стърчаха огромните му зъби: резци като чукани и два кучешки зъба на долната челюст като колове, дълги почти три педи.
Хората не устояха срещу тая уста. Не посмяха отново да се покатерят върху сала, а самецът и без това отново го блъсна. И отново. Навярно него смяташе зо истински неприятел.
Нямаха друг изход, заплуваха към брега.
Най-добър плувец излезе патер Симон. Нали покрай реката бе израсъл? Той наближи брега, стъпи на дъното и се обърна да види спътниците си.
И тримата бяха здрави, плуваха подире му. Разтревожи го друго — няколкото чифта по-малки брадавици, които ги следваха по водната повърхност.
Крокодили!
Ето, един от тях настигна Камбомбе, който явно не го бе забелязал. Хищникът раззина, челюсти, готов е следния миг да захапе.
Не патер Симон, а Чиганго, заклинателя, не устоя. Обърна се назад и се хвърли срещу огромното влечуго.
Користният спасител
Алиса Бор не стана жертва на хиените, които дори пред слабата й съпротива предпочетоха по-леснодостъпната плячка — двата убити слона. Обаче кой знае по каква приумица не й позволяваха да избяга. Всеки път, когато тя понечеше да се отдалечи от стъблото, в което бе опряла гръб, ту една, ту друга лешоядка връхлиташе озъбена към нея и я принуждаваше да се върне на старото място.
Едва на разсъмване, след тъй кошмарната нощ, когато се оттеглиха с доволен кикот в храсталаците, Алиса тръгна в обратна посока. Всъщност не само да избегне тях, а и защото оттам очакваше помощ.
Трябваше да се махне по-скоро, преди да са се върнали похитителите й, да стигне колкото може по-надалеч. Беща й навярно вече я търсеше, имаше надежда да срещне неговите хора, да се измъкне от хищните лапи на бандитите, които явно целяха да изнудват него. А тъкмо това тя не биваше да допусне — да го изнудват сега, при неговото поразклатено здраве.
За нея доскоро нямаше нещо по-прекрасно от джунглата заран, когато първите слънчеви лъчи изкарват на показ изчистените й багри, когато измъчените от нощното взиране очи си отпочиват върху непостижимото й пъстроцветие.
Мъглата се зараждаше пред погледа й — все едно димеше земята, придавайки на цялата околност тайнствени, размазани очертания. Върховете на дърветата се превръщаха в облачно небе, разтваряха се в него. В повлеклата на изпаренията целият свят се полюшкваше както в морските дълбини. Така изглеждаше и морското дъно, когато с акваланг бе събирала раковини за колекцията си. Сякаш не истински храсти и дървесни дънери, а гигантски водорасли и нацъфтели корали. И както скалите под водата са обгърнати с плътна пелена от водорасли, така и тук мъховете, гъсти и едри, покриваха всеки пън, всяко стъбло, всеки паднал клон, всеки камък. И всяка педя пръст.
Тя се овладя. Съвсем не на място се отдаваше на своите поетични видения. Сега беше заплашен животът й, свободата й. И най-важното — здравето на баща й. Нямаше място за възторзи от природните красоти, длъжна бе да мисли единствено за спасението си.
Девойката пое през окрайнината на джунглата, ако можеше да се нарече така тоя неуловим преход от гигантските дървета, през шубраците до саваната. Пое по някаква пътечка, навярно утъпкана от слонове или носорози, като се озърташе и ослушваше да не налети неочаквано пред създателите й.
Вече се надяваше, че се е отдалечила достатъчно, когато зърна увисналата от приведения над пътеката клон пъстра опашка.
Знаеше какво означава това!
Леопардът има само тоя недостатък — забравя да си прибере опашката, след като се е маскирал майсторски сред шумата. Тя единствена го издава.
В такъв случай човек трябва да отстъпи бавно назад, без да вдига поглед нагоре. Защото, срещне ли очите ти, разбере ли, че е открит, хищникът не може да издържи, а скача начаса, захапва, дере с нокти.
Този съвет реши да послуша сега и Алиса. Да отстъпи. Крачка, две, три. Бавно, бавно, сетне все по-бързо.
И тъкмо се канеше да се извърне, за да поеме назад, когато някой изскочи от шубрака. Застана зад гърба й.
Тя погледна през рамо и го позна. „Хидалго“!
— Тихо! — почти пошепна той.
Алиса трепереше от гняв. Ако не се бе върнала, щеше да избяга, нямаше да им падне отново в ръцете. Заради тоя проклет леопард!
— Тихо! — повтори Антонио Гомеш. — Да не чуят другите!… Искам да ви спася.
Смисълът на думите му достигна много бавно до съзнанието й.
Да я спаси! От кого да я спасява? Той…
— Искам и себе си да отърва — добави Гомеш. — Да избягам с вас! Да се махна, да се махаме! Не мога повече да бъда роб!