Тогава дочу новия рев, последван от друг, непознат тропот. Всъщност така не бягат нито хипопотами, нито носорози, нито слонове дори.
Това бяха равни, бързи, отмерени удари, от които земята сякаш се тресеше. Гората зашумя, затрещяха отчесвани клонаци, закрещяха по-оглушително маймуните.
И току зад бягащите хиени и тръбозъби на поляната изскочи някакво невиждано чудовище.
Патер Симон не можа да мръдне от мястото си. Такова нещо не бе срещал през живота си, нито бе чувал, че може да съществува. Насреща му се носеше в четири-петметрови крачки огромно същество, високо повече от три човешки боя, с голяма глава и раззинати еднометрови челюсти, осеяни с нанизи от бели зъби като лъснати триони.
Бягаше на два крака. Но какви крака! Като на исполински щраус. Такива дебели, могъщи колони с ноктести пръсти, всеки от които дълъг половин метър. А отзад — провлечена, тлъста неколкометрова гущерова опашка, която при всяка извивка ломеше дървета и колиби.
Патер Симон, вкаменен, безпомощен от ужас, гледаше тази безподобна страхотия. Тя настигна един от лутащите се хора, прасна го с отвратителната си глава, кажи-речи, колкото цял хипопотам, и го просна безжизнен на земята; замахна с единия си крак като ровеща кокошка и отхвърли друг далече встрани, завъртя се и подгони скупчилите се под маслената палма нещастници, изпотъка ги, изпоразхвърля ги с размахната опашка.
После, като оживяла канара, се развъртя, та изпосъбори повечето колиби. И все тъй неочаквано, както бе дошла, със същия квакащ вой, се втурна подир побягналите хипопотами, свинете и хиените.
Изчезна от поглед.
Заглъхна трясъкът на ломените дървета и зловещият рев. Настана тишина, нарушавана единствено от стоновете и виковете за помощ на ранените.
Симон Чиганго най-сетне се опомни. Нямаше време да премисля какво означаваше това чудо. Сетил се бе за дълга си — да помага, да лекува душите и телата.
Той притича в колибата си, по чудо оцеляла, грабна санитарната чанта с бинтовете и антисептиците и се спусна, та приклекна до най-близкия ранен мъж. Гигантският нокът на чудовището само бе разпрал бедрото му. Спасителят притисна с пръст артерията в слабината му, после стегна с връв мястото над раната. Най-важното сега бе да спре кръвоизлива.
Тогава чак забеляза застаналия до него, подпрян на патерицата, старей Мулумбе. И наобиколилите го разгневени, ругаещи и заканващи се селяни.
— Чиганго! — подвикна му Мулумбе. — Остави човека! А ти се махай! Напусни селото, докато…
Друг завърши заплахата му:
— Докато не сме те изгорили в колибата ти.
Патер Симон се изправи слисан:
— Какви ги говорите вие? Чувате ли се?
Стареят продължи да крещи с пресипнал старчески глас:
— Ти ни докара бедата. Защо уби Свещения крокодил? Та той бе дошъл сам да си вземе това, що му се полагаше. Това, от което ти го бе лишил… И ето. Върховния дух на крокодилите побърза да ни накаже…
Той замахна с патерицата:
— Пръждосвай се, да не се върне пак заради теб!
— Ами ранените? — опита да се защити пасторът.
— Ще се оправим и без твоите магии… Тъй както са се оправяли бащите и дедите ни… А тия, дето са умрели, и тия, дето ще умрат — значи така е трябвало…
Множеството ревеше с размахани юмруци.
И Чиганго се подчини. Обърна се, влезе в хижата си, взе само пушката и с наведена глава напусна селото. Тълпата боязливо му стори път. Намразили го бяха хората заради мнимата му вина, ала все още се бояха от него: от кръста на гърдите му, от предишната му заклинателска мощ.
Патер Симон Чиганго пое по пътеката през гората, по пресните дири на миналите преди него животни и преследващото ги чудовище.
Из спомените на доктор Патрик Бор
„Това не беше временно хрумване, златен миг, озарение, както го възвеличават поетичните натури, това беше моят отдавнашен блян и както всеки блян — дотогава непостижим; блян, който не дръзвах да призная и пред себе си. Млад бях тогава, едва проходил в науката, начинаещ молекулярен генетик, а имах нескромността да мечтая за велики открития. Пък може би не и нескромност, повече някаква натрапчивост.
Такъв беше моят възглед, стигащ до маниакалност — животът не е дело на ентелехията — някогашната «жизнена сила» — или на някаква непонятна съставка в дезоксирибонуклеиновата киселина, за кратко ДНК. Не, нещо съвсем просто за дефиниране — животът е само организация.
Къде е границата между живото и неживото? Ние още не сме отговорили приемливо на тоя елементарен въпрос, а дирим отговор на следващите. Знаем само, че при атомите не може да става и дума за живот. Пък кой знае? А при молекулите? Простите: вода, амоняк, изглежда, не са живи. А по-сложните? Аминокиселините, нуклеиновите киселини? Вирусите представляват ДНК и белтъчна обвивка — същества ли са те или вещество? Или са тъкмо на тая граница, където мъртвата материя оживява? Ами вирусът «камикадзе», който дори няма никаква нуклеинова киселина?