Полетът на лешоядите обикновено означава много.
А сега? Лъвовете ли следваха или…
Ученият даде знак на пилота накъде да се отправи.
Не сгреши. Скоро видя подплашено стадо биволи, а подире му — табун зебри.
И сред облак червен прах зърна и него.
Доктор Бор поиска самолетът да се спусне надолу, да приближи целта. Но бавно, предпазливо — да не го подплаши.
Оказа се, че Трипръстия не се плаши от нищо. Не побягна пред връхлитащия отгоре му съвсем непознат враг, както постъпват всички животни в резервата, макар да са свикнали отдавна с рева на пропелера.
Може би заговори наследствената му памет, заложена отпреди десетки милиони години в древните му гени; може би го сметна за един от някогашните летящи гущери: птеранодон или друг птерозавър, от които нямаше защо да се бои и които понякога бяха служили за храна на прадедите му — по-право на майка му, от чието яйце ученият го бе възкресил.
Когато машината профуча над главата му, за да даде възможност на доктор Бор да избере удобен момент и подходящо място за изстрелване на куршума си, Трипръстия нито се метна настрана, нито се приведе надолу. А съвсем неочаквано подскочи, като исполинско кенгуру, и щракна с челюсти да захапе металния корпус.
Не му достигнаха няколко метра. Не успял, той тупна обратно на земята, след като се бе застоял във въздуха не повече от секунда. Но тая секунда се оказа достатъчна за хората да потръпнат от ужас.
Патрик Бор се отдръпна, забравил да се примери, забравил да натисне спусъка.
Хеликоптерът повтори маневрата си, повтори скока си и тиранозавърът. Но тоя път стрелецът вече бе овладял нервите си. Изчака го да покаже най-уязвимата си част, гънката в слабините между крака и корема, където кожата е най-тънка, и стреля. Гръмът не се чу от воя на витлата, не се видя и раната, защото чудовището вече препускаше отдолу, подгонило сянката на летящия враг, ала ученият беше сигурен — улучил го бе. И сега наркотикът от куршума-шприц бавно проникваше в кръвта на великана, почваше да действува, трябваше да действува.
Доктор Бор можеше да изпразни в него и втория патрон, ала не се реши. Боеше се за живота му. Тези манипулации съвсем не са безвредни. Бе ги проверявал много пъти върху своя питомец, върху другия тиранозавър, и бе уточнил последиците им.
Налагаше се да изчака няколко минути.
Вертолетът отмина, после направи рязък завой, наведе се и отново се устреми към спусналото се подир сянката му чудовище, достигна го, увисна на място над него.
Дали щеше да подействува упойката? А защо не, щом действуваше при другия?
Изглежда, в нетърпението си не можеше да отчете както трябва нужното за целта време.
Побеснял от гняв, Трипръстия отново се метна нагоре. Но всички видяха, тоя път някак си вяло, с по-малка стръв. И като падна на земята, нозете не поеха като пружини тежестта на тялото му както предния път, а се огънаха, приклекнаха леко.
Понечи да подрипне още веднъж, но скоро се отказа, отпусна опашка, подпря се на нея, сякаш се смали. Очите му, които следяха с жадни пламъчета хвъркатата плячка и които допреди малко не се откъсваха от нея, неусетно се сведоха надолу. Клюмна върху гърдите му, до безпомощно полюшкващите се предни крачета, и главата му.
Огромното влечуго залитна като пияно. Изпъна се, вирна глава, подпряно на опашката.
Полежа така секунда ли, минута ли, повалено от неудържим сън, сетне внезапно се размърда, изправи се отново на огъващите се нозе, отново се озъби нагоре.
И толкова! Види се, отпорът му стигна само до това озъбване. Тоя път се катурна на другата страна, размърда се само да се нагласи по-удобно. И заспа.
Вече можеше. Доктор Бор даде знак за приземяване. Витлата забавиха оборотите си, завиха на по-нисък тон и машината леко кацна на двадесетина метра от спящия великан.
Дори тоя вой не успя да го събуди.
Можеха спокойно да си свършат работата.
Пръв скочи на земята ученият, приближи до чудовището, което лежеше неподвижно подобно на сива скала сред тревата. Дори така проснат, безформен, динозавърът вдъхваше трепет — и с укротената си мощ, и с размерите си. И слонът, и носорогът, и хипопотамът са огромни в сравнение с хората, но при тоя, пред тази могила от жива плът, дори така отпуснат, те изглеждаха малки, истински дребосъци.