Доктор Бор го ритна по муцуната, която в наркозата бе оголила страхотните му зъби. Ритна повторно. Спящият не трепна. Беше обезвреден, напълно обезвреден от хитростта на човека, скрита в един куршум. И се бе оставил да правят с него каквото си щат.
Ученият даде знака. И от кабинката скочиха помощникът му и пилотът, повлекли подире си тежка желязна верига.
Доколкото беше възможно най-бързо, тримата завързаха крака на гигантския си пленник с единия й край, а другия обвиха около най-ниския клон на боабаба, който бе израсъл наблизо, величествен, дебелоствол хилядолетник с просторна като пещера хралупа в основата си. Разчитаха главно на упойката, която щяха да подновяват според нуждата. Веригата служеше само за допълнително осигуряване при непредвидени случаи. Правеха го ей така, по инструкция, без да подозират колко скоро тя щеше да се окаже решаваща за живота им.
Накрая доктор Бор пое микрофона на радиопредавателя. Свърза се с биолигичната станция. И нареди да изпратят автоплатформата, върху която с крана й щяха да натоварят заспалия колос, за да го откарат на острова. А в същото време — да преградят двора на живеещия там тиранозавър на две, за да настанят пленника си в едната половина, отделно от брат му, който щеше да остане в другата.
Тъй ученият се надяваше да разполага за опитите си с два обекта, което позволява сравнение на резултатите — сравнение, тъй желано от всеки изследовател.
Безоръжният търговец на оръжия
Франсоа Риго не можеше да стои бездеен. Затова, докато чакаше отговора на доктор Бор, който бе отишъл да лови другия динозавър, той реши да направи една малка разходка из степта. Да се поразсее, защото увещаването на учения му струваше много усилия. Още повече усилия изхаби, за да се реши на това, което съвсем не му допадаше — насилието. Ала залогът тоя път беше тъй примамлив, че заслужаваше подобен риск.
Милионерът натовари в колата си апарата за звукозапис и кинокамерата, седна зад волана. Сам. С някаква детска наслада отпрати Кнут Нилсен, който опита да влезе при него. Натисна педала за газ. Тук поне можеше да си позволи удоволствието да се поразходи без охрана. В града му бяха омръзнали тия телохранители, които го следваха като сенки.
Цял живот — с телохранители! Още от пеленаче, когато родителите му го пазеха да не го отвлекат за откуп. И после, и до днес. Сега повече се плашеше от политически терористи, които си въобразяваха, че ако убият един продавач на оръжия, ще предотвратят войната и ще спасят човечеството.
Колата излезе от двора на станцията и пое праз саваната. Не по асфалтираното шосе. Отначало — по някакъв разкривен, застлан с педя червен прах, коловоз, който пресичаше високата два човешки боя трева.
После, отклонил се и от него, запраши направо през степта. Отдалеч, с телеобектива, засне стадо слонове, успя за малко да хване в кадъра и един черен носорог, който тозчас побягна с тромавите си свински тръс. Зебрите и антилопите гну днес, кой знае защо, не го допускаха до себе си.
В далечината видя няколко по-тъмни петна, отделни храсти, които постепенно се сливаха един с друг в гъст шубрак. Това беше бушът, храстовата савана, по-интересна от скучната тревиста равнина, по която тук-там само се издигаха китки от чадърести акации и единични тантурести баобаби.
Раздрусвана от неравностите на почвата, като заобикаляше високите термитници, наподобили ту гигантски гъби, ту миниатюрни готически катедрали, ту приказни замъци със спящи царкини и зли магьосници, колата навлезе сред храсталака. Осите й бяха здрави, нямаше опасност от счупване.
Покрай него почнаха да се мяркат ту ниска колкото човешки ръст акация, ту подобен на нея тамаринд, ту издута в средата борасова палма, ту подобно на агава алое с дебели назъбени листа и китки жълти цветове, ту кактусовидни тлъстостъблени млечки, които бързо се сгъстяваха, сблъскваха се на групи, докато накрая се превърнаха в гъст, непроходим бодилак.
Тук-там над посивялата от сушата зеленина се подаваше гръб на слон или носорог, показваше се дългорогата глава на антилопа кана или шия с малка глава на мрежеста жирафа с големи очи и дълги мигли, които й придаваха меланхолен вид. Риго знаеше, тия не служат за украшение като изкуствените мигли на градските кокетки, а пазят очите от шиповете на акациите.
Пътя му пресякоха няколко зебри, после подскочи и се шмугна нанякъде дребна антилопа дик-дик. Птица секретар доизяждаше уловената преди малко змия. От време на време пробягваха някакви живи цветя — всъщност диадемите на венценосните жерави.
Срещна и орда павиани. И ги видя в ежедневието им. Едно малко в лудорията си случайно бутна водача — сивогривестия самец. И той му зашлеви звучна плесница. Тогава напред изскочи друг мъжкар. Водачът се надигна настръхнал. Но другият не се уплаши, а се втурна насреща му озъбен. Изглежда, не за пръв път вождът се бе справял с такова неподчинение. Той замахна светкавично и със страшна сила го прасна с юмрук по носа, след което го засипа с градушка от удари. Удари, за каквито би мечтал всеки боксов шампион.