А смяташе, че не се бои. Само дето не му се умираше преждевременно. Светът все още му предлагаше неописуемото си разнообразие. А тъкмо това е животът — само смъртта е еднообразна. И старостта преди нея.
Хищниците все не си отиваха. Едната лъвица доближи мъжкаря и отърка глава в гъстата му грива. Другите продължиха да си играят с малките.
Франсоа Риго нямаше друг изход, трябваше да стои кротко, да чака дано някому хрумне и дойде да го отървава.
Стоеше съвсем безащитен пред прайда, който би могъл да разгони, ако носеше със себе си поне една от най-простите пушки, които продаваше.
Животът е безсрамна ирония — той, който търгуваше с толкова оръжия, че с тях можеха да бъдат изтребени не само всички лъвове, ами и всички животни на Земята, сега беше обречен да бездействува пред четири лъва.
И да чака съвсем безоръжен.
Заклинателят на крокодилите
Патер Симон Чиганго заплува с най-голяма бързина срещу крокодила, който преследваше Камбомбе. Плуваше и премисляше как тоя път да се справи с него. Племето му от памтивека воюваше с тия противни влечуги: биеше ги с копия, ловеше ги с въдици от кръстосани заострени колове, стреляше ги с пушки.
Сега нямаше нищо — само две голи ръце.
Всъщност съвсем не нищо — имаше знанията на заклинателя и опита му.
Затова не се боеше, вторачил и той поглед в двете студени зеленикави очи, които, едва подадени над водата, следваха ужасения плувец. Камбомбе вече бе разбрал каква опасност го заплашва.
Чиганго съобразяваше бързо. Би могъл да му натисне очите с палци. И да натиска, да натиска, докато оня се откаже от плячката си. Но после? Камбомбе може да се отърве, но как тогава ще се спасява самият спасител?
Разстоянието между зъбатата морда и краката на плувеца намаляваше.
Ето, страшните челюсти се разтвориха, разчекнаха се, готови да щракнат като смъртоносен капан. И така разтворени, продължиха да порят водата, да докопат бясно пляскащите нозе на човека.
В тоя миг доплува Чиганго. И като че ли не той реши какво да стори, като че ли го реши друг, сякаш му го внуши някой грижовен прадядо, все такъв ловец на крокодили.
Никога досега не бе правил това. Подсказа му го подсъзнанието, някаква унаследена памет, запечатана следа от станала може би преди векове битка.
Заклинателят на крокодили протегна напред ръце и дори без да си дава сметка какво върши, хлопна една към друга двете зинали челюсти. Очакващи само тоя сигнал от мозъка, изпълнили го малко по-рано, преди да са достигнали плячката, те се затвориха с трясък.
Хищникът прецени бързо, че е станала грешка, и опита да отвори уста, ала твърде късно. Врагът вече бе обгърнал муцуната му с ръце и не пускаше. Обезвредил я бе напълно.
Мисълта на човека работеше трескаво — с какво да ги върже? С какво?
И се сети — с връвта, която препасваше расото му.
Разбира се.
И докато държеше с една ръка обезвредената морда, с другата измъкна шнура и тозчас я омота. Дори успя да го върже на възел.
После отскочи встрани. Вече нямаше опасност хищникът да го догони.
Скоро четиримата се събраха на брега, почти невредими.
На двадесетина крачки от тях се мяташе сред гейзери от водни пръски и се въргаляше като пумпал побеснялото от безсилието си чудовище, вече осъдено на гладна смърт, ако междувременно не успееше да изхлузи от главата си не особено здравата примка.
От благодарност Чиганго по-напред плю върху амулета си, после чак се сети да се прекръсти. И се кръсти толкова усърдно, че му стана неудобно пред другарите му, които все не можеха да се начудят този ли мокър поп беше храбрецът, победителят на крокодила.
Наоколо се ширеха пространни обраствания, все едно водни гори, от висок няколко човешки боя папирус, а каналите между тях бяха застлани с килим от водни лилии с пурпурни венчелистчета. Другите крокодили се бяха изпокрили на дъното, гмурнали се бяха и хипопотамите. Единствен неудачникът с вързаната уста продължаваше да се премята във водата, над която прелитаха подплашени корморани и ибиси, марабута и сиви чапли, патици и исполински зимородки. От клоните крякаха папагали и маймуни.
Едва сега Чиганго забеляза раната си, получена в борбата. От зъб или от нокът. Повърхностна наистина, но с обилно кръвотечение. Той побърза да я посипе със спорите на узряла пърхутка, после налови няколко мравки, от ония черните, големите, чиито ухапвания най-болят. И доближи главата на едната от тях до порязаната кожа. Челюстите й в миг се вкопчаха, затегнаха среза. Така нареди по раната десет мравки, после откъсна телата, а остави само главите им, все едно шевове при хирургическа операция.