Знаеше добре какво прави. Той беше заклинател и знахар — помагаше на хората, не като злите магьосници, които с черната си магия само пакостят. Изучил бе при каква болест какъв лек се полага. Против обикновена треска — самакитка, против малария — хапчета от паяжината на един паяк. Вместо да вади зъб, го посипва с прах от билки и зъбът сам пада. Паралич се лекува, като болният бъде оставен до блатото, та да се зарази от малария, която пък оправя паралича. При виене на свят или, както казват градските лекари, при високо кръвно налягане, се дава отвара от лианата, наречена от белите рауволфия. Против ревматизъм най-помагат пчелните ужилвания. Освен това знаеше да прави и ваксина, както казват лекарите, против змийска отрова, като драска многократно със змийски зъби по кожата между палеца и показалеца на ръката. И още много, много други лекарства, не по-лоши от ония, дето се продават в градските аптеки.
Мокрите крушенци поеха напред обезверени. Водата бе отнесла сала им, който лежеше заседнал в тинята на отсрещния бряг, докъдето никой не би дръзнал да доплува само при мисълта какви опасности се спотайваха на дъното.
А то какъв бряг! Хаос от дървета и лиани, от папрати, коприва и бодливи храсти, който не можеха да прекосят.
Тръгнаха по засъхващата кал на границата между гората и реката. Тук-там се издигаха величествени акации и причудливи на вид палми дум, грамадни тамаринди и диви смокини, заприличали на приказни великани, загърнати в разкошни мантии от лакирани листа, които просветваха като пришити зелени бисери.
Водата течеше бавно, унило, разляла се из плитчината в сложна мрежа от ръкави, които отделяха от сушата множество островчета, малки и големи, обрасли с тополи и висока тръстика.
Спряха да си направят някакви оръжия. Надзирателите бяха изтървали пушките при обръщането на сала, ала ножовете им стояха на поясите. С тях издялкаха няколко кола, подостриха ги и ги превърнаха в нещо като копия — такива, каквито са ползували прадедите им преди векове, преди да се научат да правят остриетата от кремък, от бронз и желязо. И така, с повече самоувереност, продължиха нататък.
Скоро достигнаха проход в бодилака, утъпкан от хипопотами. И така, през гъсти зелени сплитания и оголени пространства между дънерите на горските исполини най-сетне се добраха до окрайнината, където джунглата неусетно прелива в храсталака. Но и сега пътуването им не стана по-леко, напротив, затрудни се. Трънливите шубраци, които препречваха пътя им, не бяха по-проходими.
Местни хора, свикнали с прищевките на природата, и четиримата успяваха да се проврат и през най-мъчните препятствия, успяваха и да намерят вярната посока.
Вече излизаха от гъсталака, когато дочуха човешки вик:
— Ехей, насам!
Свърнаха нататък. Не само да помогнат, ами и те да получат помощ. И видяха Франсоа Риго, изправен върху седалката с размахани ръце.
Още отдалеч той ги предупреди:
— Има лъвове! Внимавайте!
Новодошлите се заозъртаха. Ала въпреки че не забелязаха нищо подозрително, понеже знаеха колко майсторски може да се спотайва царят на зверовете, продължиха да се взират настрани, като в същото време бързаха секунда по-скоро да се озоват в колата. Беше им добре известно, че за лъва човек в автомобил и човек извън него са съвсем различни неща.
Риго заразправя:
— Един лъв и три лъвици! Тук бяха. Изглежда, са си отишли малко преди да дойдете. Чудно!
— Няма нищо чудно — отвърна патер Симон. — Всеки звяр гледа да бъде по-далеч от човека. Отде да знаят, че нямаме пушки?
Камбомбе запита:
— А вие? Какво правите тук?
— Угасна моторът — отвърна милионерът. — Нещо в запалването. Навярно акумулаторът…
Шофьорът се оказа сносен механик. Той вдигна капака, почовърка малко там и тържествено заяви:
— Готово!
Това „готово“ означаваше, че е оправил късото съединение. Но акумулаторът си оставаше празен. Наложи се да побутат доста колата. И добре, че наблизо почваше нанадолнището, което улесни бутането, докато моторът запали.
Тогава всички наскачаха вътре, Риго натисна педала за газ и пое по най-краткия път към биологичната станция.
Хралупата на баобаба
Доктор Патрик Бор очакваше напразно нужната му автоплатформа, напразно подготвяше в мисълта си плана за товаренето на приспания великан.
И когато изгуби търпение, отново хвана микрофона. Ала тоя път никой не се отзова на повикването му. Слушалките бяха заглъхнали в тягостно мълчание. Дали имаше повреда в радиовръзката, или пък — той опита да пропъди това подозрение от главата си, — или пък хората на госта му, почувствували се хазяи в негово отсъствие и в отсъствието на заместника му, си бяха позволили да завземат станцията, за да го оставят сам, безпомощен, когато бе успял да обезвреди беснеещото чудовище?